Споделена любов

Боже, какви прекрасни сънища му се бяха присънили! Мариса беше до леглото му и се грижеше за него. Милваше ръката, косата, лицето му. Шепнеше му да остане с нея. Именно нейният глас го беше накарал да остане в тялото си, не го бе пуснал да последва бялата светлина, която трябваше да го отведе в отвъдното, както бе известно на всеки идиот, гледал филма „Полтъргайст“. Беше издържал най-трудното единствено благодарение на нея и съдейки по силното, ритмично биене на сърцето си, явно щеше да се оправи.

Само дето това бяха просто сънища. Мариса не беше до него, а той отново беше в плен на тази торба кокали, която наричаше тяло. Поне докато някое друго чудовище не му видеше сметката.

Ама че шибан късмет беше извадил, по дяволите!

Той вдигна очи към стойката на венозната система, после погледна надолу към катетърната торбичка. След това се озърна и съгледа нещо, което приличаше на баня. Душ. О, господи, би дал някоя от топките си за един душ.

Давайки си сметка, че най-вероятно допуска огромна грешка, той с усилие раздвижи краката си. Поне стаята почти бе спряла да се върти, помисли си той, докато окачваше катетърната торбичка до банката на системата.

Пое си дълбоко въздух и се улови за стойката, използвайки я като бастун.

Стъпалата му докоснаха студения под и той бавно се изправи.

Коленете му веднага се огънаха и Бъч отново седна на леглото. Никога нямаше да успее да стигне до банята. Загубил всякаква надежда за топла вода, той обърна глава и жадно се загледа в душа…

Изведнъж ахна, сякаш някой го беше цапардосал по главата.

Свита на кълбо, в един ъгъл на пода спеше Мариса. Главата й почиваше върху възглавница, красива рокля от светлосин шифон покриваше краката й. Косата й, този невероятен светлорус водопад, изваден сякаш от средновековен романс, се беше разпиляла около нея.

Мили боже!

Тя беше тук. Наистина го бе спасила.

Сила, дошла незнайно откъде, изпълни тялото му и той се втурна към нея. Искаше му се да коленичи, но знаеше, че после няма да може да се изправи, така че се задоволи просто да се надвеси над нея.

Какво търсеше Мариса тук? Доколкото Бъч знаеше, тя не искаше да има нищо общо с него. По дяволите, нали беше отказала дори да го види, когато миналия септември бе отишъл в дома й с надеждата да получи… всичко.

— Мариса?

Гласът му беше съвсем слаб, но той се прокашля и опита отново:

— Мариса, събуди се.

Клепачите й потрепнаха и тя рязко се изправи. Очите й, невероятните й светлосини очи с цвят на морско стъкло, се повдигнаха към неговите.

— Ще паднеш!

В мига, в който тялото му политна назад и стъпалата му се отделиха от пода, тя скочи на крака и го улови. Въпреки изящната си фигура, го удържа с лекота и Бъч си спомни, че не е човешка жена и най-вероятно е по-силна от него. Докато Мариса му помагаше да се върне в леглото и го завиваше с един чаршаф, той се почувства като малко дете и мисълта, че е принудена да се държи с него по този начин, го жегна болезнено.

— Какво търсиш тук? — рязко попита той.

Смущението го караше да се държи грубо, но когато Мариса извърна очи, той разбра, че тя изпитва същото неудобство.

— Вишъс ми каза, че си пострадал.

А, значи Ви се беше възползвал от чувството й за вина и я бе накарал да се прави на Флорънс Найтингейл9. Копелето знаеше, че Бъч си е изгубил ума по нея и че звукът на гласа й е в състояние да го върне и от оня свят, както и беше станало. Но колко ли неприятно трябва да е било за нея да играе ролята на спасителен пояс.

Бъч простена, докато се наместваше на леглото колкото от болка, толкова и от наранена гордост.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— По-добре.

Сравнително. От друга страна, ако го беше премазал автобус, пак щеше да е в много по-добро състояние от онова, в което го беше оставил лесърът.

— Така че няма защо да стоиш повече тук — добави той.

Мариса дръпна ръка от чаршафа му и бавно си пое дъх. Гърдите й повдигнаха скъпия корсаж на роклята, в който бяха стегнати. Тя обви ръце около тялото си и то се изви в изящна линия.

Бъч извърна очи, засрамен, че част от него искаше да се възползва от съжалението й и да я накара да остане.

— Наистина, Мариса, вече можеш да си вървиш.

— Всъщност не мога.

Той се намръщи и я погледна.

— Защо не?

Тя пребледня, но вирна брадичка.

— Защото ти си под…

Разнесе се шумно съскане и в стаята влезе извънземно… или поне така изглеждаше — с жълтото защитно облекло и кислородна маска. Макар да се виждаше, че лицето зад маската е женско, чертите му бяха неясни.

Бъч ужасено погледна към Мариса.

— Защо, по дяволите, не си облечена в една от тези чудесии?

Нямаше представа с какво бе заразен, но след като медицинският персонал беше принуден да се облича като в атомна централа, сигурно беше смъртоносно.

Мариса се сви, сякаш й беше ударил шамар, и той се почувства като истински задник.

— Аз… е, ами просто не съм — заяви тя.

— Господине? — почтително ги прекъсна сестрата. — Бих искала да ви взема малко кръв, ако не възразявате.

Бъч протегна ръка, без да сваля сърдит поглед от Мариса.

— Ти също трябваше да облечеш такъв костюм, преди да влезеш при мен, нали? Нали?

— Да.