Споделена любов

Тласкан от някакъв необясним импулс, Ван отвори уста. Миг преди да изрече думите, пред очите му изникна ярък спомен. Беше на шестнайсет години и тъкмо скачаше в река Хъдсън. Беше вече във въздуха, когато видя огромния подводен камък, в който щеше да се удари само след миг. Твърде късно, за да направи каквото и да било. Беше се хвърлил с главата напред, сякаш сблъсъкът бе предопределен открай време, сякаш около врата му имаше невидимо въже, с което камъкът го беше издърпал. Но усещането изобщо не се беше оказало страшно. Поне не в началото. В първите мигове след удара беше изпаднал в безтегловност и бе почувствал приятно, умиротворяващо задоволство, като че ли нещо отдавна предначертано най-сетне се беше сбъднало. Инстинктивно бе разбрал, че обзелото го чувство е предвестник на смъртта.

Странно, сега се чувстваше по същия начин — зашеметен и дезориентиран. И този мъж с тебеширенобялата кожа беше неизбежен като смъртта. И бе дошъл за него.

— Господин Хавиер — прошепна той.

Когато стотачката се появи пред него, той протегна четирипръстата си десница и я взе.

Но вече знаеше, че щеше да го изслуша и без нея.

Часове по-късно Бъч се обърна и първото, което стори, беше да потърси с поглед Мариса.

Откри я седнала в ъгъла. Пред нея имаше разтворена книга, но тя не четеше. Очите й бяха сведени надолу, дългият й, съвършен пръст разсеяно се плъзгаше по плочките на пода.

Изглеждаше толкова нещастна и беше толкова красива, че на Бъч му причерняваше от болка, докато я гледаше. Господи, от самата мисъл, че може да я зарази или по някакъв друг начин да я изложи на опасност, му идеше да си пререже гърлото.

— Ще ми се да не беше идвала — дрезгаво каза той.

Мариса потръпна и той внезапно си даде сметка как бяха прозвучали думите му.

— Исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш — прекъсна го тя студено. — Гладен ли си?

— Да — отвърна той, мъчейки се да се надигне. — И много ми се иска да се изкъпя.

Мариса се изправи, ефирна като мъгла, стелеща се над земята, и Бъч усети как дъхът му секва, когато я видя да идва към него. Господи, светлосинята й рокля имаше същия цвят като очите й.

— Нека ти помогна.

— И сам ще се справя.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Ако се опиташ да стигнеш до банята сам, ще паднеш и ще се нараниш.

— Тогава повикай някоя сестра. Не искам да ме докосваш.

Мариса се вгледа в него. После примигна веднъж. И още веднъж.

— Ще ме извиниш ли за момент? — каза тя с равен тон. — Трябва да използвам банята за малко. Сестрата ще дойде, ако натиснеш червения бутон на дистанционното ето там.

И тя влезе в банята, затваряйки вратата след себе си. Миг по-късно отвътре се разнесе шуртене на вода.

Бъч посегна към червения бутон, но спря с ръка във въздуха, тъй като иззад вратата продължаваше да долита шум на течаща вода. Монотонен, ненарушаван от нищо звук, който едва ли би звучал така, ако някой си миеше ръцете или си наливаше вода.

Звук, който не спираше.

От устните му се откъсна болезнена въздишка, но той се изправи и се облегна на стойката със системата, докато тя не се заклати под тежестта на тялото му. Бавно и мъчително, той се затътри през стаята. Когато най-сетне се добра до вратата на банята, долепи ухо до нея и се заслуша. Единственото, което чуваше, беше шуртенето на вода.

Без сам да знае защо, почука предпазливо. После пак. Направи един последен опит, след което завъртя дръжката, макар да знаеше, че и двамата може да изпаднат в ужасно неловко положение…

Завари я седнала върху тоалетната чиния, но капакът беше спуснат.

Тя плачеше. Ридаеше горчиво и раменете й се тресяха.

— Господи… Мариса!

Тя изписка стреснато, сякаш той беше последното нещо, което искаше да види в този момент.

— Махай се!

Той с усилие прекрачи прага и коленичи пред нея.

— Мариса…

Тя зарови лице в ръцете си, но гласът й прозвуча рязко:

— Бих искала да остана сама, ако не възразяваш.

Бъч се пресегна и спря чешмата. Умивалникът се изпразни с тихо бълбукане, което бързо отстъпи място на задавените хлипове на Мариса.

— Всичко ще бъде наред — каза Бъч. — Скоро всичко ще свърши и ти ще си тръгнеш…

— Млъкни! — Мариса свали ръце от лицето си и го изгледа гневно. — Просто се върни в леглото и повикай сестрата, ако още не си го направил.

Бъч приседна на пети, замаян, ала изпълнен с решимост.

— Съжалявам, че си била принудена да стоиш при мен през цялото това време.

— Обзалагам се, че е така.

Той се намръщи.

— Мариса…

В този миг вратата на стаята се отвори със свистене и той не можа да довърши.

— Ченге? — разнесе се гласът на Ви, незаглушаван от защитно облекло.

— Ей сега идвам — отвърна Бъч.

На Мариса не й трябваше още публика.

— Къде си, ченге? Нещо не е наред ли?

Бъч възнамеряваше да се изправи. Наистина. Но когато се улови за стойката и се опита да стане, тялото му поддаде, сякаш беше гумено. Мариса се опита да го задържи, но не можа и той се свлече върху плочките на пода, с буза, долепена до тоалетната чиния. Като в някаква мъгла, чу Мариса да говори бързо и разтревожено, после пред очите му се мярна козята брадичка на Ви.