Споделена любов

— Окей — съгласи се Бъч, ала когато видя вампира да вдига ръката с ръкавицата, неволно се отдръпна. — Какво смяташ да правиш с това нещо?

— Нали ми имаш доверие?

Бъч се изсмя дрезгаво.

— Последния път, когато ме попита същото, се озовах с вампирски коктейл в ръка, забрави ли?

— И това ти спаси задника. Как мислиш, че те намерих?

Аха, ето защо го бе направил.

— Е, действай тогава.

Въпреки това, когато Ви свали ръкавицата си, Бъч потръпна.

— Отпусни се, ченге. Няма да боли.

— Виждал съм те да изпепеляваш цяла къща с това чудо.

— Не отричам. Но днес няма да минаваме на режим „подпалване“.

Ви постави татуираната си, обвита в светлина длан над раната и от устните на Бъч се отрони въздишка на облекчение. Имаше чувството, че някой обля раната му с бистра топла вода, която потече по цялото му тяло, отмивайки всички нечистотии в него.

— О, господи… толкова е приятно…

Тялото му олекна, болката започна да отшумява и Бъч сякаш се понесе във въздуха, потъвайки в сънливо забвение. Той се отпусна и се остави на течението.

Буквално усещаше как оздравява, сякаш възстановителните му сили бяха минали на най-висока предавка. Докато секундите се превръщаха в минути, а времето сякаш преставаше да съществува, на Бъч му се струваше, че са минали дни, изпълнени с покой и питателна храна, дни, които с гигантски крачки го приближаваха към изцелението.

Застанала под душа, Мариса изви глава назад и остави водата да се стича по тялото й. Все още се чувстваше разтърсена и уязвима, особено след като бе видяла Вишъс да отнася Бъч в леглото. Двамата бяха толкова близки, връзката помежду им си личеше във всичко, четеше се в очите им, когато погледите им се срещнеха.

Мина много време, преди най-сетне да излезе изпод душа, да се избърше набързо и да изсуши косата си. Докато си вземаше чисто бельо, погледът й падна върху корсета. Да върви по дяволите, помисли си тя и отново го натъпка в торбата. Точно в този момент мисълта за желязната му хватка около тялото й се струваше непоносима.

Чувстваше се странно, докато нахлузваше прасковената рокля върху голите си гърди, но вече й бе дошло до гуша от неудобни дрехи. Поне за известно време нямаше да го носи. Пък и кой щеше да забележи?

Тя сгъна светлосинята рокля „Родригес“ и я постави в плик за биологични отпадъци заедно с бельото, което беше носила. После се стегна и отвори вратата към болничната стая.

Бъч се беше изпънал върху леглото, нощницата беше вдигната до гърдите му, чаршафите бяха отметнати настрани. Обвита в светлина, ръката на Вишъс почиваше на няколко сантиметра над черната рана.

В тишината, която се беше възцарила между двамата, Мариса се почувства като натрапница. Без път за бягство.

— Заспа — изръмжа Ви.

Тя се прокашля, но не можа да измисли какво да каже. Най-сетне, след дълго мълчание, промърмори:

— Кажи ми… семейството му знае ли за случилото се?

— Да, всички в Братството знаят.

— Не, имах предвид човешкото му семейство.

— Те са без значение.

— Но не трябва ли…

Ви подразнено вдигна поглед, диамантените му очи бяха сурови и дори зли. Без сама да знае защо, Мариса внезапно си спомни, че той е въоръжен до зъби.

От друга страна, кинжалите, препасани през масивните му гърди, подхождаха прекрасно на острия му поглед.

— „Семейството“ на Бъч не го иска — рязко каза той, сякаш това изобщо не беше нейна работа, но й обясняваше просто за да й затвори устата. — Така че те са без значение. Сега ела тук. Той има нужда да си близо до него.

Противоречието между изражението му и нареждането да се приближи, я обърка. Очевидно неговата ръка беше онова, което най-много помагаше на Бъч.

— Той определено не се нуждае от мен. Дори не иска да съм тук — промърмори тя и за кой ли път се зачуди защо Ви изобщо я беше накарал да дойде.

— Безпокои се за теб. Затова иска да се махнеш.

Мариса се изчерви.

— Грешиш, боецо.

— Аз никога не греша.

Едно мълниеносно движение и обрамчените в синьо диамантени ириси се доближиха на сантиметри от лицето й. Очите му бяха толкова ледени, че Мариса неволно отстъпи назад, но той поклати глава.

— Хайде, докосни го. Нека почувства допира ти. Има нужда да знае, че си до него.

Тя се намръщи. Вишъс трябва да беше луд. Въпреки това отиде до леглото и погали Бъч по косата. В мига, в който го докосна, той обърна глава към нея.

— Видя ли? — Вишъс отново насочи вниманието си към раната. — Бъч копнее за теб.

„Ще ми се да беше вярно“, помисли си тя.

— Наистина ли?

Мариса настръхна.

— Недей да четеш мислите ми, ако обичаш. Не е възпитано.

— Не съм. Каза го на глас.

Тя се вцепени с ръка върху главата на Бъч.

— О! Съжалявам.

Двамата замълчаха, насочили вниманието си към Бъч. Внезапно резкият глас на Вишъс наруши тишината.

— Защо го отблъсна, Мариса? Когато миналата есен дойде да те види, защо го отхвърли?

Тя сбърчи вежди.

— Не е идвал да ме види.

— Напротив.

— Моля?

— Чу ме.

Докато се взираха един в друг, Мариса внезапно си даде сметка, че колкото и да беше страшен, Вишъс не беше лъжец.

— Кога? Кога е идвал да ме види?