Споделена любов

Бъч спря поглед върху лицето на своя съквартирант и… по дяволите, толкова се радваше да го види, че очите му се замъглиха. Вишъс си беше все същият — тъмната му брада си беше на мястото, татуировките по слепоочието също, диамантените му очи искряха както винаги. Беше му така близък. Така скъп. Дом и семейство, събрани в един вампир.

Бъч не заплака. Бездруго вече беше изваден от строя — лежеше с глава до тоалетната чиния! Ако се разревеше като малко дете, щеше да забие последния пирон в ковчега на гордостта си.

Примигвайки яростно, той каза:

— Къде ти е защитното облекло? Нали се сещаш, жълтият костюм.

Ви се усмихна, в очите му проблясваше влага, сякаш и той се опитваше да сподави сълзите си.

— Не се тревожи, аз си имам защита. Е, виждам, че отново си на крака, така ли?

— На крака и готов за нови подвизи.

— Така значи?

— И още как. Обмислям дали да не навляза в строителния бизнес, та реших да поразгледам банята. Превъзходна работа са свършили с плочките. Трябва и ти да ги погледнеш.

— Какво ще кажеш да те заведа в леглото?

— Първо искам да хвърля едно око на тръбите.

Зад усмивката на Ви ясно се четяха респект и възхищение.

— Нека поне ти помогна да се изправиш.

— И сам мога.

Бъч отново безуспешно се опита да се изправи и се отпусна на пода със стон. Не можеше дори да повдигне глава, без да му се завие свят. Но ако му дадяха достатъчно време… седмица или десетина дни…

— Хайде, ченге. Предай се и ме остави да ти помогна.

Изведнъж Бъч почувства, че е прекалено уморен, за да спори. Докато и последната капчица сила се отцеждаше от тялото му, той усети, че Мариса го гледа. Дали изобщо беше възможно да изглежда по-немощен! По дяволите, пак добре, че задникът му не замръзваше.

Което означаваше, че нощницата му не се беше разтворила. Слава на бога!

Ви подпъхна яките си ръце под тялото му и с лекота го вдигна. Докато прекосяваха стаята, Бъч упорито отказваше да облегне глава на рамото му, макар че от усилието да я държи изправена го обливаше пот. Когато най-сетне се озова в леглото си, целият трепереше, а стаята се въртеше пред очите му.

Преди Ви да успее да се изправи, Бъч го сграбчи за ръката и прошепна:

— Трябва да говоря с теб. Насаме.

— Какво има? — също толкова тихо попита Ви.

Бъч хвърли поглед към Мариса, която беше застанала наблизо.

Когато улови погледа му, тя се изчерви, очите й се стрелнаха към банята и като вдигна две големи хартиени торби от пода, заяви:

— Ще си взема душ, ако ме извините.

Без да дочака отговор, тя изчезна в банята. Когато вратата се затвори зад гърба й, Ви приседна на ръба на леглото.

— Казвай.

— Мариса в опасност ли е?

— Погрижих се за нея. Минали са три дни, а тя изглежда съвсем здрава. Най-вероятно скоро ще може да си тръгне оттук. Вече сме почти сигурни, че не се е заразила.

— На какво е била изложена? На какво бях изложен аз?

— Нали знаеш, че лесърите те отвлякоха?

Бъч повдигна изранената си ръка.

— А пък аз си мислех, че съм бил в някой спа център.

— Ха-ха, много смешно. Бил си в ръцете им около един ден…

Бъч рязко го сграбчи.

— Не можаха да ме пречупят. Каквото и да са ми причинили, не съм им казал нито думичка за Братството. Кълна се!

Ви сложи ръка върху неговата и я стисна.

— Знам, че не си, приятелю. Знам, че не би го сторил.

— Добре.

Ви свали ръката си, но погледът му се задържа върху пръстите на Бъч, сякаш си представяше какво са правили с тях лесърите.

— Какво си спомняш?

— Само какво изпитвах. Болка… и ужас. Страх. Гордост… именно заради нея знам, че не съм пропял, че не са успели да ме пречупят.

Ви кимна и извади от джоба си ръчно свита цигара. Тъкмо се канеше да я запали, когато погледът му попадна върху бутилката с кислород. Той изруга и прибра цигарата обратно в джоба си.

— Слушай, човече, трябва да те попитам… как ти е главата? Искам да кажа, да преживееш нещо такова…

— Добре съм. Винаги съм бил прекалено тъп, за да страдам от посттравматичен стрес или някоя подобна глупост, пък и бездруго не помня какво точно се е случило. Стига само Мариса да може да си тръгне, аз ще съм добре.

Той потърка лице, тъй като неколкодневната брада го сърбеше, и отпусна ръка върху корема си, при което изведнъж се сети за черната рана.

— Имаш ли някаква представа какво са ми сторили?

Ви поклати глава и Бъч изруга. Вишъс беше като подвижна връзка с интернет, така че щом дори той не знаеше, положението не беше добро.

— Обаче работя по въпроса, ченге. Ще открия истината, обещавам ти — увери го той и кимна към корема му. — Е, как изглежда?

— Не знам. Бях прекалено зает с това, да съм в кома, за да се тревожа за плочките на корема си.

— Ще ми позволиш ли?

Бъч сви рамене и отметна завивките. Ви повдигна нощницата и двамата погледнаха към раната. Кожата около нея не изглеждаше добре, беше сива и набръчкана.

— Боли ли те? — попита Ви.

— Ужасно. Освен това ми е… студено. Сякаш отдолу има сух лед.

— Ще ми разрешиш ли да направя нещо?

— Какво?

— Просто една доза от лечението, което ти прилагам през последните дни.