Споделена любов

— Искам да знам какво са му направили. Скрайб Върджин не ми казва нищо по въпроса. И дума не обелва.

— Вчера се залових да проуча въпроса. Започнах с Летописите.

Които представляваха историята на вампирите в осемнайсет тома. Бяха написани на Древния език и можеха да приспят и слон. Проклетите книги бяха почти толкова интересни, колкото и инвентарният опис на някоя железария.

— Ако не открия нищо в тях, ще опитам и на други места. Сборниците с устни предания, които някой се е постарал да запише. Такива работи. Малко вероятно е подобно нещо да се случва за първи път през двадесетте хиляди години, откакто сме на тази планета. Смятам да посветя днешния ден на това.

Както обикновено, за него нямаше да има сън. Вече цяла седмица не бе спал и едва ли днес нещата щяха да са по-различни.

Осем дни безсъние определено не се отразяваха добре на умствените му способности. Без редовни порции сън мозъкът може да даде накъсо и да стане жертва на продължителна психоза. За учудване си беше, че все още не беше изперкал.

— Ви? — повика го Рот.

— Извинявай, какво?

— Добре ли си?

Вишъс заби зъби в сандвича с говеждо.

— Добре съм. Съвсем добре.

Когато нощта се спусна дванадесет часа по-късно, Ван Дийн паркира пикапа си под един явор на тихата спретната уличка. Положението никак не му харесваше.

На пръв поглед постройката от другата страна на моравата беше съвсем обикновена — поредната къща в не-знам-какъв-си стил в не-знам-кой-си квартал. Проблемът идваше от броя на колите, паркирани пред нея. Цели четири.

Бяха му казали, че ще се срещне с Хавиер насаме.

Без да слиза от пикапа, Ван изпитателно огледа мястото. Щорите бяха спуснати. Вътре горяха само две лампи. Осветлението на верандата не беше включено.

Твърде много зависеше от тази среща. Ако се заемеше с работата, която му предлагаха, можеше да зареже строежите, което щеше да намали амортизацията на тялото му. Освен това щеше да печели двойно повече, отколкото изкарваше сега, така че можеше да спести нещичко, с което да се издържа, когато вече няма да е в състояние да се бие.

Той слезе от колата и се отправи към верандата. Върху изтривалката под ботушите му бяха изрисувани бръшлянови листа — направо да те полазят тръпки.

Вратата се отвори, преди да успее да натисне звънеца. От другата страна стоеше Хавиер, едър и безцветен.

— Закъсня.

— А ти каза, че ще се срещнем насаме.

— Боиш се от малко компания?

— Зависи от компанията.

Хавиер се отдръпна от вратата.

— Защо не влезеш и не провериш сам?

Ван си остана върху изтривалката.

— Само да те предупредя, че казах на брат си къде отивам. Дадох му адреса и всичко останало.

— На кого от двамата — по-големия или по-малкия? — Хавиер се усмихна, когато Ван присви очи. — Да, знаем за тях. Както се изрази преди малко, адреси и всичко останало.

Ван пъхна ръка в джоба на анорака си. Сякаш само това чакаше, деветмилиметровият пистолет, който носеше, се плъзна в ръката му.

„Пари, мисли за парите.“

След миг каза на глас:

— Е, ще се залавяме ли за работа, или ще си чешем езиците на това течение?

— Не аз отказвам да вляза, синко.

Ван прекрачи прага, без да изпуска Хавиер от очи. Вътре беше студено, сякаш отоплението едва-едва работеше или пък къщата беше необитаема. Липсата на мебели навеждаше на второто предположение.

Хавиер посегна към задния си джоб и Ван се напрегна. Онова, което Хавиер извади, в действителност си беше същинско оръжие — десет чисто новички стодоларови банкноти.

— Е, споразумяхме ли се? — попита той.

Ван се огледа, после взе парите от ръката му и ги прибра.

— Да.

— Добре. Започваш тази вечер.

Хавиер се обърна и тръгна към вътрешността на къщата.

Ван го последва, все така нащрек, особено когато слязоха в мазето и видя в дъното на стълбището да ги чакат шестима мъже, които досущ приличаха на Хавиер. Те до един бяха високи, имаха бели коси и от тях се носеше миризма на старост.

— Май и ти имаш братя — нехайно подхвърли Ван.

— Не са ми братя. И не използвай тази дума тук. — Хавиер хвърли поглед към шестимата здравеняци. — Това са учениците ти.

Без чужда помощ, макар и под зоркия поглед на медицинска сестра в защитно облекло, Бъч се върна в леглото, след като най-сетне беше взел душ и се беше обръснал. Катетърът и системата вече ги нямаше, беше успял и добре да похапне. Освен това беше прекарал единадесет от последните дванадесет часа в непробуден сън.

Боже, най-после отново започваше да се чувства като човек, а бързината, с която се възстановяваше, беше истинско чудо.

— Справихте се отлично, господине — похвали го сестрата.

— Следваща спирка — олимпийските игри — отвърна той и придърпа завивките нагоре.

Когато сестрата си тръгна, Бъч погледна към Мариса. Тя седеше на второто болнично легло, което той беше настоял да донесат за нея, свела глава над бродерията в ръцете си. Откакто се беше събудил преди час, тя се държеше някак странно, сякаш на устните й напираха думи, които не знаеше как да изрече.