Споделена любов

Бъч отново отпусна глава върху шията на Мариса, бедрата му започнаха да се надигат и да се спускат отново и отново. Мускулите по гърба му се вълнуваха, мощните му рамене ту се свиваха, ту се разтваряха, намирайки ритъм, който накара Ви да примигне няколко пъти. А после да замре с широко отворени очи.

Гърбът на Мариса се изви като дъга, тя вирна лице нагоре, устните й се разтвориха. Господи, каква гледка представляваше под своя мъж! Косата й се беше разпиляла по леглото, някои от кичурите се бяха увили около яките ръце на Бъч. В своята страст и в прекрасната си прасковена рокля тя беше като слънчев изгрев, като нежна зора, която вещае топлина, и Бъч се къпеше в лъчите на онова, до което имаше щастието да се докосва.

Вратата на помещението зад Ви се отвори и той се обърна рязко, закривайки монитора с тялото си.

Хавърс остави болничния картон на Бъч на една полица и посегна към един комплект защитно облекло.

— Добър вечер. Дошли сте, за да продължите с лечението, нали?

— Да — отвърна Ви пресипнало и побърза да се прокашля. — Но моментът не е подходящ.

Хавърс спря със защитния костюм в ръка.

— Почива ли си?

„Ни най-малко“, помисли си Ви, но отвърна:

— Да. Така че двамата с теб ще го оставим на мира.

Зад очилата с рогови рамки веждите на лекаря подскочиха високо.

— Моля?

Ви сграбчи болничния картон, бутна го в ръцете на Хавърс, след което взе защитното облекло и го върна на закачалката.

— По-късно, докторе.

— Аз… трябва да го прегледам. Смятам, че е възможно да го изпишем още днес.

— Страхотно. Сега обаче си тръгваме оттук.

Хавърс отвори уста, за да възрази, но на Ви вече му беше омръзнал разговорът, затова просто сложи ръка на рамото му, погледна го право в очите и със силата на волята си го накара да отстъпи.

— Да… — промърмори Хавърс. — По-късно. Ут-тре?

— Да, утре става.

Докато вървеше към коридора, побутвайки брата на Мариса пред себе си, Ви не можеше да мисли за нищо друго, освен за образите на онзи монитор. Не беше редно да ги гледа.

Не беше редно… да желае.

Мариса имаше чувството, че гори.

„Бъч… о, Господи, Бъч.“

Беше тежък и едър, толкова едър, че тя трябваше да разтвори краката си колкото може по-широко, за да го приюти при себе си. А и начинът, по който се движеше… ритъмът на бедрата му направо я подлудяваше.

Когато най-сетне откъсна устни от нейните, Бъч дишаше тежко, а в лешниковите му очи гореше сексуален глад. Мариса навярно трябваше да е притеснена, защото нямаше никаква представа какво прави, но вместо това се чувстваше силна.

Тишината се проточи, докато най-сетне тя я наруши.

— Бъч? — каза, макар и сама да не знаеше за какво иска да го помоли.

— О, господи… мила!

Ръката му се плъзна от шията към ключицата й. Когато докосна ръба на роклята й, той спря — очевидно искаше разрешение да я свали.

Което й подейства като студен душ. Тя намираше гърдите си за съвсем обикновени, но пък никога не беше виждала гърдите на друга жена, та да направи сравнение. Просто не можеше да понесе отново да види отвращението, с което мъжете от нейната раса я гледаха. Не и върху лицето на Бъч, още по-малко — ако беше гола. Достатъчно трудно й беше да го търпи, когато бе облечена, при това ставаше дума за мъже, които не я интересуваха.

— Всичко е наред — каза Бъч и свали ръка от роклята й. — Няма да бързаме.

И като я целуна нежно, той се надигна, придръпвайки един чаршаф нагоре, и легна до нея. След това закри лицето си с ръка, гърдите му се повдигаха и спускаха, сякаш бе тичал.

Мариса сведе поглед надолу и видя, че кокалчетата на пръстите й са побелели — толкова силно беше стиснала корсажа на роклята си.

— Бъч?

Той свали ръка от очите си и я погледна. Лицето му все още беше отекло на места, около едното му око имаше синина. Носът му беше чупен, макар и не наскоро. Въпреки това в очите на Мариса той беше красив.

— Какво има, скъпа?

— Много… много любовници ли си имал?

Бъч се намръщи. После си пое дълбоко дъх. Май не му се искаше да отговори.

— Да. Доста.

Гърдите на Мариса се вледениха, когато си го представи как целува други жени, как ги съблича и прави любов с тях. Готова беше да се обзаложи, че мнозинството от любовниците му не са били неопитни девственици.

Господи, имаше чувството, че ще повърне.

— Което е още една причина да спрем.

— Защо?

— Не казвам, че щяхме да стигнем толкова далеч, но ще ми трябва презерватив.

Е, поне това Мариса знаеше какво е.

— Но защо? В момента не мога да зачена.

Дългата пауза, която последва, изобщо не й вдъхна увереност. Нито пък тихата ругатня, която се откъсна от устните му.

— Невинаги съм внимавал достатъчно.

— С какво?

— Със секса. Правил съм… правил съм секс с немалко жени, които може и да са били заразени с нещо. И то без презерватив. — По врата и по лицето на Бъч плъзна червенина. Той сякаш се срамуваше от себе си. — Така че ще ми трябва презерватив. И представа нямам какви зарази може да нося.

— Защо си толкова небрежен към себе си?

— Защото не ми пукаше на оная… ъъъ… — Той се протегна и улови кичур от косата й. Докато го поднасяше към устните си и го целуваше, прошепна: — А сега ми се иска никога да не бях правил секс.