Споделена любов

— Човешките вируси не могат да ме заразят.

— Бил съм не само с жени от моята раса, Мариса.

Този път цялото й тяло се вледени. По някаква причина това, че бе правил секс с жени от неговия вид, й се струваше различно. Но с жена-вампир?

— Коя? — попита тя. Гърлото й се беше стегнало.

— Съмнявам се, че я познаваш — отвърна Бъч и като пусна кичура от косата й, отново закри очите си с ръка. — Господи, ще ми се да можех да върна времето назад. Да променя толкова много неща.

О, господи.

— Било е наскоро, нали?

— Аха.

— Обичаш ли я?

Бъч се намръщи и я погледна.

— О, боже, не! Дори не я познавах… По дяволите, това май прозвуча още по-гадно, нали?

— В леглото си ли я отведе? След това заспа ли до нея?

Защо, по дяволите, му задаваше всички тези въпроси? Все едно бъркаше в отворена рана с кухненски нож.

— Не, направихме го в един клуб.

Явно не бе могла да скрие потресеното си изражение, защото той отново изруга.

— Мариса, животът ми не е за пример. В твоите очи аз съм винаги изтупаният човек, който се движи с Братството, но не бях такъв преди. Всъщност и сега не съм такъв.

— Кой си тогава?

— Никой, с когото би имала нещо общо. Дори ако бях вампир, пътищата ни никога нямаше да се пресекат. Аз съм просто един плебей — отвърна той и при вида на объркването й поясни: — Представител на низшите класи.

Тонът му бе съвсем равнодушен, сякаш й казваше колко е висок или колко тежи.

— Аз не мисля за теб по този начин, Бъч.

— Както казах, ти всъщност не ме познаваш.

— Когато си така близо до мен, когато усещам мириса на тялото ти и чувам гласа ти, знам всичко, което ми трябва. — Погледът на Мариса се плъзна по тялото му. — Ти си мъжът, с когото искам да бъда. Ето кой си.

Плътно, наситено ухание обгърна тялото му — ако той беше вампир, Мариса би го сметнала за неговата миризма на обвързване. Тя вдъхна с пълни гърди и несъзнателната му реакция я окуражи.

С треперещи пръсти тя се залови с първото копче на роклята си, но Бъч взе ръцете й в своите.

— Не го прави насила, Мариса. Желая те, но не бързам.

— Но аз го искам. Искам да бъда с теб. — Тя бутна ръцете му и отново се залови с копчетата, но не стигна далече, тъй като пръстите й трепереха прекалено силно. — Мисля, че ти ще трябва да го направиш.

От устните на Бъч се откъсна чувствена въздишка.

— Сигурна ли си?

— Да — увери го Мариса и когато той се поколеба, тя кимна към корсажа на роклята си. — Моля те. Свали го от мен.

Бавно и методично, Бъч се зае да разкопчава перлените копчета. Под сигурните движения на изранените му пръсти, роклята започна да се отваря, разкривайки голата й, непокрита от корсет кожа.

Когато Бъч стигна до последното копче, тялото на Мариса затрепери.

— Мариса, ти се боиш.

— Не, просто… никой мъж не ме е виждал досега.

Бъч се вцепени.

— Ти си…

— Недокосната — довърши тя, изричайки омразната дума.

Сега беше негов ред да се разтрепери. Плътният аромат започна да струи още по-силно от порите му.

— Нямаше да има никакво значение, дори и да не беше. Искам да го знаеш.

Тя се усмихна.

— Вярвам ти. А сега ще…

Бъч вдигна ръце и тя прошепна:

— Ще бъдеш мил, нали?

— Всяка частица от тялото ти ще ми хареса, защото това си ти — увери я Бъч; когато Мариса избегна погледа му, той се наведе към нея: — Мариса, за мен ти си прекрасна.

Нетърпелива, тя сграбчи корсажа на роклята и откри гърдите си. Затвори очи и усети, че й е трудно да диша.

— Мариса. Ти си красива.

Окуражена, тя отвори очи. Само че той не гледаше към онова, което тя му разкриваше.

— Дори не си ме погледнал, нали?

— Не е нужно.

В ъгълчетата на очите й се появиха сълзи.

— Моля те… просто ме погледни.

Бъч сведе очи и рязко си пое дъх, въздишката му отекна в стаята. По дяволите, знаеше си, че нещо с нея не е наред.

— Господи, съвършена си — прошепна той и прокара език по долната си устна. — Може ли да те докосна?

Прекалено развълнувана, за да говори, Мариса кимна и ръката му се пъхна под мекия плат, плъзна се по корема й и помилва гръдта й, нежно като въздишка. Мариса подскочи под допира му, после отново се отпусна. Поне докато палецът му не докосна зърното й.

Тялото на Мариса се изви в дъга.

— Ти си… така съвършена — дрезгаво прошепна той. — Красотата ти ме заслепява.

И като се приведе над нея, той погали с устни местенцето между гърдите й, после плъзна език по едната й гръд. Зърното й се напрегна, сякаш се стремеше към… да, към устата му. О… господи… да… устата му.

Без да откъсва очи от нейните, той пое зърното й с устни и нежно го подръпна. Задържа го в устата си в продължение на един дълъг миг, после го пусна и духна върху влажната кожа. Между краката на Мариса се разля замайваща топлина.

— Добре ли си? — попита той. — Харесва ли ти?

— Не знаех… че мога да почувствам нещо такова там.

— Не? — Бъч отново докосна зърното й с устни. — Нима никога не си докосвала сама това прекрасно място? Нито веднъж?

На Мариса й беше трудно да мисли трезво.

— Жените от моята класа… учат ни, че не бива… да правим такива неща. Освен ако не сме със своя партньор и дори тогава…

Господи, за какво говореха?