Споделена любов

Очите на Бъч се плъзнаха от върха на русата й коса, по нежните й ръце и надолу към прасковената рокля, разпиляна върху импровизираното легло… после се върнаха обратно върху корсажа на роклята. Изящни копчета се спускаха по предницата му. Сигурно бяха поне стотина.

Внезапно Бъч почувства, че не го свърта на едно място, и се размърда. Усети, че си мисли колко ли време ще му отнеме да разкопчае всички перлени копчета.

Тялото му потръпна, а кръвта се стече между краката му и изду нощницата му.

Я виж ти. Май наистина беше по-добре.

И освен това беше такова гадно копеле!

Той се обърна с гръб към Мариса и затвори очи. Проблемът беше, че когато го направи, съвсем ясно си представи как я целува на верандата в дома на Дариъс през онази вечер миналото лято. По дяволите, картината беше толкова ярка, сякаш гледаше снимка. Той седеше, Мариса беше между краката му, а езикът му бе в устата й. Бяха се озовали на пода, когато столът под него се счупи…

— Бъч?

Той отвори очи и рязко се дръпна. Мариса се беше привела над него, така че лицето й беше на едно ниво с неговото. Ужасен, той хвърли поглед надолу, за да се увери, че чаршафите скриват онова, което се случваше между краката му.

— Да? — каза той толкова хрипливо, че се наложи да повтори. Гласът му открай време си беше дрезгав, но ако имаше нещо, от което съвсем пресипваше, то бе мисълта за секс. Особено с нея.

Очите й обходиха лицето му и той изпита неприятното чувство, че е като отворена книга за нея и че тя прониква до най-съкровените кътчета на сърцето му. Там, където страстта му към нея беше най-силна.

— Мариса, мисля, че ще е най-добре да поспя. Нали се сещаш, покой и всичко останало.

— Вишъс каза, че си идвал да ме видиш. След като Рот беше прострелян.

Бъч отново затвори очи. Първата му мисъл бе да измъкне задника си от проклетото легло, да намери съквартиранта си и да му дръпне един хубав бой. По дяволите, Ви…

— Аз не знаех — продължи Мариса и когато той отвори очи и я погледна, тя поклати глава. — Не знаех, че си идвал, докато Вишъс не ми каза снощи. Кого видя, когато дойде? Какво стана?

Не е знаела?

— Аз… ъъъ… отвори ми една прислужница. Качи се да провери и когато се върна, ми каза, че не приемаш посетители и че ще ми се обадиш. Когато не го направи… е, не възнамерявах да те преследвам или нещо такова.

Добре де… известно време я беше следил, но тя не знаеше за това, слава на бога. Освен, разбира се, ако онова копеле Ви, което не можеше да си държи езика зад зъбите, не й бе издрънкал и това. Кучи син!

— Бъч, бях болна и се нуждаех от време, за да се съвзема. Но наистина исках да те видя. Затова те помолих да ми се обадиш, когато през декември се срещнахме случайно. Ти ми отказа и аз реших, че… че си изгубил интерес.

Искала е да го види? Това ли бе казала наистина?

— Бъч, исках да те видя отново.

Да, точно това беше казала. Два пъти.

Е, и това ако не бе в състояние да ободри човек…

— По дяволите — прошепна той, срещайки погледа й. — Имаш ли представа колко пъти минавах покрай къщата ти с колата?

— Наистина ли?

— На практика всяка вечер. Бях направо жалък.

По дяволите, все още беше.

— И въпреки това искаше да се махна от стаята. Ядоса се, когато ме видя тук.

— Кипна ми… ъъъ… ядосах се, задето не носеше защитно облекло. Освен това предположих, че са те изнудили да стоиш при мен — обясни той и с разтреперани пръсти докосна кичур от косата й. Господи, толкова бе мека! — Вишъс може да бъде страшно убедителен. А не ми беше приятна мисълта, че си принудена да правиш нещо, което не искаш, само от съжаление.

— Но аз исках да бъда тук. Искам да бъда тук.

Тя сграбчи ръката му и я стисна.

В опияняващото мълчание, което последва, Бъч се опита да пренареди в мислите си събитията от последните шест месеца, да проумее тази нова действителност, която някак бе успяла да му се изплъзне. Той я желаеше. Тя също го желаеше. Възможно ли бе да е истина?

Така изглеждаше. Изглеждаше…

От устните му се откъснаха непредпазливи, забързани думи:

— Луд съм по теб, Мариса. Изгубил съм си шиба… изгубил съм си ума. По теб.

Светлосините й очи плувнаха в сълзи.

— Аз също. По теб.

Бъч дори не разбра, че го е направил, но в един момент въздухът ги разделяше, а в следващия устните му се впиваха в нейните. Тя ахна и той побърза да се отдръпне.

— Съжалявам…

— Не… аз… аз… изненада ме — каза тя, без да отделя устни от неговите. — Искам го…

— Добре тогава. — Той наклони глава на една страна и докосна устните й. — Ела по-близо.

И като я улови за ръката, той я дръпна върху леглото, привличайки я върху себе си. Ефирното й тяло не тежеше много повече от топлия въздух и усещането му харесваше, особено когато русата й коса се разпиля около него. Бъч улови лицето й между дланите си и я погледна.