Споделена любов

— Някаква вероятност да си осиновен?

— Не. А в семейството ми няма вампири, ако това ти се върти из главата. Ви, човече, нали пих от кръвта ти? Сигурен ли си, че не съм се превърнал в…

— Генетиката е единственият начин. Това с ухапването и превръщането във вампир са пълни глупости. Виж, ще те пусна да влезеш и ще си поговорим, след като се видиш с нея. А, да, и още нещо — Рот няма нищо против да пообработим лесърите, за да разберем какво са ти сторили. Но иска ти да стоиш настрани.

Бъч стисна волана с всичка сила.

— Да върви по дяволите! Часове наред си отстоявах правото на разплата. Пролях кръвта си за възможността да им сритам задниците, за да науча истината.

— Рот…

— … е страхотен тип, но не ми е крал. Така че ще му се наложи да отстъпи.

— Той само иска да те предпази.

— Кажи му, че няма защо да се хаби.

Ви процеди няколко звучни ругатни на Древния език, после измърмори:

— Добре.

— Благодаря ти.

— И още една подробност, ченге. Мариса е гостенка на Братството. Ако откаже да те види, ще трябва да те изритаме навън.

— Ако откаже да ме види, сам ще си тръгна, обещавам.

17.

Когато чу почукването на вратата Мариса отвори очи и погледна часовника. Десет сутринта, а тя изобщо не бе мигнала. Господи, беше изтощена!

Но пък отвън може би стоеше Фриц, за да й съобщи какво е станало с вещите й.

— Да?

Вратата се отвори, разкривайки едра, тъмна сянка с бейзболна шапка.

Мариса седна в леглото, притиснала завивките към голите си гърди.

— Бъч?

— Здравей.

Бъч си свали шапката и я стисна в едната си ръка, прокарвайки другата през косата си.

С помощта на волята си Мариса запали една свещ.

— Какво правиш тук?

— Ъъъ… исках лично да се уверя, че си добре. А телефонът ти…

Погледът му попадна върху изскубнатия телефонен кабел и той повдигна вежди.

— Ъъъ… телефонът ти не работи. Може ли да вляза за минутка?

Мариса си пое дълбоко дъх и единственото, което усети, беше мирисът на Бъч — той се вля в нея и разцъфтя в тялото й.

„Копеле — помисли си. — Неустоимо копеле.“

— Мариса, няма да те притискам, обещавам ти. Знам, че си ядосана. Но не може ли само да поговорим?

— Добре — каза тя, поклащайки глава. — Но не си мисли, че това ще реши нещо.

Докато той прекрачваше прага, Мариса изведнъж осъзна, че идеята изобщо не беше добра. Щом толкова държеше да разговарят, трябваше да се срещнат на долния етаж. В крайна сметка, той беше мъж. А тя беше съвсем гола. И сега бяха… да, насаме в спалнята й.

Страхотно хрумване. Просто прекрасно! Може би следващата й стъпка трябваше да бъде да се хвърли през прозореца. Бъч затвори вратата зад гърба си и се облегна на нея.

— Преди всичко — добре ли ти е тук?

— Да, добре ми е.

Господи, толкова беше неловко!

— Бъч…

— Съжалявам, че се държах така покровителствено — каза той и покритото му със синини лице потръпна. — Не е, защото смятам, че не можеш да се грижиш за себе си. Уплашен съм до смърт от себе си и не съм в състояние да понеса мисълта, че може да пострадаш.

Мариса не откъсваше поглед от него. Наистина беше ужасно. Опасността да се размекне, ако той продължи в същия смирено извинителен дух, ставаше все по-голяма.

— Бъч…

— Моля те, остави ме да довърша. Изслушай ме и после ще се махна.

Той си пое дълбоко дъх и масивните му гърди издуха елегантното черно сако.

— Да стоиш далеч от мен, е единственият начин да бъдеш в безопасност. Но то не е, защото ти си слаба, а защото аз съм опасен. Знам, че нямаш нужда от ничие покровителство или защита.

Последва дълга пауза, в която Мариса го гледаше изпитателно.

— Докажи го, Бъч. Кажи ми какво се е случило с теб. Не е било автомобилна злополука, нали?

Бъч разтърка очи.

— Бях отвлечен от лесъри — обясни той и когато Мариса ахна, побърза да добави: — Не беше кой знае какво. Честна…

Мариса го прекъсна с вдигната ръка.

— Недей. Всичко или нищо. Не искам половинчати истини. Така унижаваш и двама ни.

Бъч изруга. И отново разтърка очи. После вдигна поглед към лицето й.

— Окей. Смятаме, че съм бил разпитван в продължение на дванайсетина часа.

Мариса сграбчи чаршафа под себе си толкова силно, че пръстите й изтръпнаха.

— Разпитван… как?

— Не си спомням почти нищо, но ако се съди по пораженията, бих казал, че е било стандартната процедура.

— Стандартната… процедура?

— Електрошокове, побой, забиване на разни работи под ноктите на пръстите.

Той млъкна, но Мариса беше сигурна, че списъкът не свършва дотук. В гърлото й се надигна жлъчка.

— О… господи!

— Не мисли за това. Всичко свърши. Край.

О, Скрайб Върджин, как можеше да го каже!

— Защо… — Мариса се прокашля и си помисли, че след като толкова много настоява да научи истината, ще трябва да му покаже, че е в състояние да я понесе. — Тогава защо беше поставен под карантина?

— Сложиха нещо в мен — обясни Бъч и като извади копринената си риза от панталона, й показа черния белег на корема си. — Ви ме откри захвърлен в гората и го извади, но сега съм… свързан с лесърите.

Мариса настръхна и той пусна ризата си.