Споделена любов

— Да, Мариса, лесърите. Убийците, които се опитват да изтребят твоята раса. Така че, повярвай ми, нуждата да науча какво са ми сторили, не е някаква глупава прищявка или опит да открия „истинското си аз“. Вашите врагове са бърникали в тялото ми. Сложили са нещо вътре в мен.

— Ти… ти един от тях ли си?

— Не искам да бъда. Нито пък искам да нараня теб или когото и да било. Но точно там е проблемът. Има твърде много неща, които не знам.

— Бъч, нека ти помогна.

Той изруга.

— Ами ако…

— Няма „ако“! — отсече тя и си пое дълбоко дъх. — Не искам да те лъжа, наистина ме е страх. Но нямам намерение да ти обърна гръб и ти ще бъдеш глупак, ако ме принудиш да го направя.

Бъч поклати глава, в очите му проблеснаха възхищение и респект.

— Винаги ли си била толкова храбра?

— Не. Но явно, когато става дума за теб, наистина съм храбра. Е, ще ме допуснеш ли до себе си?

— Искам го. Чувствам, че трябва да го направя.

И все пак мина доста време, преди той най-сетне да прекоси стаята.

— Може ли да седна до теб?

Когато Мариса кимна и му направи място, той приседна на леглото. Матракът хлътна под тежестта му, а тялото на Мариса се докосна до неговото. Бъч дълго се взира в нея, преди да посегне към ръката й. Господи, дланта му беше толкова голяма и толкова топла!

Той се наведе и докосна пръстите й с устни.

— Искам да легна до теб. Не за да правим секс. Нищо такова. Просто…

— Да.

Бъч се изправи и тя повдигна завивките, ала той поклати глава.

— Ще легна върху тях.

Свали си сакото и се изтегна до нея. Придърпа я към себе си. Целуна я по косата.

— Изглеждаш уморена — прошепна той на светлината на свещта.

— Наистина съм уморена.

— Спи тогава и ми позволи да бдя над теб.

Тя се притисна още по-плътно до едрото му тяло и въздъхна. Толкова беше приятно да положи глава на гърдите му, да усети топлината му и да вдъхне мириса му. Той я замилва нежно по гърба и тя дори не разбра как се унесе в сън, докато някакво движение не я събуди.

— Бъч?

— Трябва да поговоря с Вишъс — каза той и целуна опакото на ръката й. — Ти си почивай. Не ми харесва колко си бледа.

Тя се усмихна леко.

— Никакво покровителство.

Едва забележима усмивка повдигна ъгълчето на устните му.

— Това беше само предложение. Какво ще кажеш да се видим преди Първото хранене? Ще те чакам в библиотеката на долния етаж.

Мариса кимна и той се наведе и я погали по бузата. После погледът му попадна върху устните й и мирисът, който се излъчваше от тялото му, изведнъж се засили.

Очите им се срещнаха.

За по-малко от секунда във вените на Мариса пламна изпепеляващо желание, нужда, която я раздираше отвътре. Сякаш надарени със собствена воля, очите й се откъснаха от лицето му и се плъзнаха по шията му. Вампирските й зъби затуптяха и всичко около нея започна да избледнява под повика на инстинкта. Копнееше да забие зъби във вената. Жадуваше да се нахрани от него. А той да я обладае, докато тя пие.

Жажда за кръв.

О, господи. Ето защо беше толкова уморена. Онази вечер така и не беше пила от Ривендж, после бяха дошли притесненията около болестта на Бъч и начина, по който си бе тръгнал. И разбира се, случилото се с Хавърс.

Не че в този миг причините имаха някакво значение. Единственото, което Мариса усещаше, беше глад.

Устните й се разтвориха и тя се приведе напред…

Само че какво щеше да стане, ако пиеше от него?

Е, това беше лесно — щеше да го пресуши, опитвайки се да утоли глада си, защото човешката кръв беше твърде слаба. Щеше да го убие.

Но, боже мой, вкусът му щеше да е прекрасен.

Тя заглуши гласа на жаждата за кръв и с усилие на волята пъхна ръце под завивките.

— Ще се видим довечера.

Бъч се изправи с помътнели очи и сложи ръце пред тялото си, сякаш за да скрие ерекцията си. Което, разбира се, само усили желанието й да се притисне до него.

— Грижи се за себе си, Мариса — каза той с пропит от тъга глас.

Беше вече до вратата, когато нейният глас го спря:

— Бъч?

— Да?

— Не мисля, че си слаб.

Той се намръщи, чудейки се откъде пък се беше взело това.

— Нито пък аз. Спи спокойно, красавице. Ще се видим скоро.

Останала сама, Мариса зачака гладът й да стихне и той наистина отмина. Което й вдъхна надежда. С всичко, което се случваше в момента, би се радвала да отложи храненето още малко. Подобна близост с Ривендж й се струваше някак нередна.

18.

Ван подкара към центъра на града, докато над Колдуел падаше нощ. Напусна шосето и пое по разнебитения, осеян с дупки път, който минаваше под големия мост. Паркира до един стълб, върху който с оранжева боя беше написано F-8, слезе от пикапа и се огледа.

Над главата му трафикът бучеше неспирно, тежки камиони минаваха с гръм и трясък, от време на време изсвирваше клаксон. Тук долу реката вдигаше почти толкова шум, колкото и колите горе. Това беше първият ден за тази година, в който се усещаше наближаването на пролетта, и Хъдсън течеше забързано, придошла от топящите се снегове. Тъмносивите й води приличаха на разтопен асфалт. И миришеха на пръст.