Споделена любов

Той затвори и остави телефона върху таблото.

— Радвам се, че няма да ме върнеш у дома — обади се Бъч пресипнало и немощно.

— Ще ми се да можех.

Ви извади една от ръчно свитите си цигари, запали я и всмука жадно. След това изпусна дима и открехна прозореца до себе си.

— Боже, ченге, откъде знаеше как да го направиш?

— Не знаех — отвърна Бъч и се закашля, сякаш гърлото го дразнеше. — Дай ми един от кинжалите си.

Ви се намръщи и го изгледа изпитателно.

— Защо?

— Просто го направи.

Ви се поколеба и Бъч тъжно поклати глава.

— Няма да те нападна. Кълна се в майка си.

Стигнаха до червен светофар и Ви разкопча предпазния колан, за да извади един от кинжалите си. Подаде го на Бъч с дръжката напред, после погледна пътя пред себе си. Когато отново се обърна към Бъч, той вече беше вдигнал ръкава си и беше забил острието под лакътя си. Двамата се вторачиха в онова, което потече от раната.

— Отново е черна.

— Е… в това няма нищо странно.

— И мириша като тях.

— Аха.

На Ви изобщо не му харесваше погледът, с който Бъч гледаше кинжала в ръцете си.

— Какво ще кажеш да ми го върнеш, приятел?

Бъч му подаде кинжала и Ви го прибра в канията на гърдите си, като преди това избърса черната стомана в кожения си панталон. Бъч обви ръце около тялото си.

— Не искам да съм близо до Мариса, докато съм в това състояние.

— Няма проблем. Аз ще се погрижа за всичко.

— Ви?

— Какво?

— По-скоро бих умрял, отколкото да те нараня.

Ви го погледна. Лицето на Бъч беше мрачно, лешниковите му очи — болезнено сериозни. Думите му не бяха израз на преминала през главата му мисъл, а тържествен обет. Бъч О’Нийл бе готов сам да се извади от играта, ако нещата загрубееха. И определено щеше да го направи.

Ви отново смукна от цигарата, мъчейки се да не се привърже още повече към човека до себе си.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

„О, господи, дано никога не се стига дотам.“

19.

Мариса за пореден път обиколи библиотеката и отново се озова до прозорците, които гледаха към терасата и езерото навън.

„Отминалият ден трябва да е бил топъл“, помисли си тя. Снегът се беше разтопил на няколко места, разкривайки черните плочки на терасата и кафявата пръст на моравата…

О, господи, на кого му пукаше за проклетия пейзаж!

Бъч си беше тръгнал след Първото хранене с обяснението, че има някаква бърза работа. В това нямаше проблем. Наистина. Но беше преди два часа.

Някой влезе в стаята и тя се обърна рязко.

— Бъч… о, ти ли си…

В пищната позлатена рамка на вратата стоеше Вишъс. О, Скрайб Върджин… лицето му приличаше на безизразна маска, каквато се слага, когато трябва да се съобщи лоша новина.

— Кажи ми, че не е мъртъв — рече Мариса. — Спаси живота ми, кажи, че не е мъртъв.

— Не е мъртъв.

Краката й омекнаха и трябваше да се улови за една от полиците с книги, които опасваха цялата стена.

— Но няма да дойде, нали?

— Не.

Докато се взираха един в друг, Мариса разсеяно забеляза фината бяла риза, която Вишъс носеше под кожените си дрехи — беше на британската къща „Търнбул енд Есър“, същия модел като на Бъч.

Мариса обви ръка около кръста си. Дори от другия край на стаята Вишъс я плашеше. Изглеждаше толкова опасен… и то не заради татуировките на слепоочието, черната брадичка или страховитото тяло. От цялото му същество се излъчваше студенина, изглеждаше така, сякаш бе способен на всичко.

— Къде е?

— Добре е.

— Тогава защо не е тук?

— Беше само една бърза битка.

Една… бърза… битка. Коленете на Мариса се огънаха, когато я връхлетя споменът за дните, прекарани до леглото на Бъч. Отново го видя в болничната стая, пребит и агонизиращ. Заразен с нещо зло.

— Искам да го видя.

— Не е тук.

— При брат ми ли е?

— Не.

— И ти няма да ми кажеш къде е, нали?

— Много скоро ще ти се обади.

— С лесърите ли се бихте?

Вишъс продължи да се взира безмълвно в нея и Мариса усети как сърцето й заби учестено. Не можеше да понесе мисълта, че Бъч ще продължи да участва в тази война. Тя вече му бе причинила толкова много страдание!

— По дяволите, кажи ми дали сте се били с лесърите, арогантно копеле такова.

Последва мълчание, което недвусмислено отговаряше на въпроса й и даваше да се разбере, че Вишъс не го е грижа дали ще я вбеси.

Мариса повдигна края на роклята си и отиде до него. От толкова близо трябваше да протегне шия, за да го погледне в лицето. Господи, тези очи, тези диамантено бели ириси, обрамчени с тъмносин ореол. Студени. Толкова студени.

Тя се опита да овладее треперенето си, но той го усети по потръпването на раменете й.

— Боиш ли се от мен, Мариса? — попита. — Какво точно си мислиш, че ще ти сторя?

— Не искам Бъч да се бие — заяви тя, сякаш не го бе чула.

Една от черните вежди на Вишъс се повдигна.

— Не зависи от теб.

— Прекалено е опасно за него.

— След видяното тази нощ не съм много сигурен в това.

Суровата му усмивка я накара да направи крачка назад, но гневът я възпря от по-нататъшно отстъпление.

— Забрави ли в какво състояние беше в болницата? Сам видя какво му бяха сторили миналия път. Мислех, че те е грижа за него.

— Ако се окаже, че може да ни бъде полезен, и ако той е съгласен, ще го използваме.