Споделена любов

За Ван най-страшната част от въвеждането в Обществото на лесърите не беше физическата промяна, Омега, или принудата да приеме всичко това. Не че цялата история не беше направо ужасяваща. Беше, и още как. Да разбере, че злото не само съществува, но и че броди по земята и прави каквото си поиска с хората, беше наистина стряскащо.

Но най-страшното беше друго.

Ван изсумтя и се надигна от голия дюшек, върху който лежеше Бог знае откога. Погледна надолу и протегна едната си ръка, после отново я прибра до тялото си.

Не, най-страшното беше, че когато най-сетне спря да повръща и успя да си поеме дъх, не можа да си спомни защо бе отказвал да се присъедини към Обществото. Защото сега силата му се беше възвърнала, в тялото му сякаш имаше нов двигател, сякаш отново беше на двадесет години. Благодарение на Омега, той отново беше себе си, а не бледо подобие на онова, което бе някога. Вярно, средствата за постигането на тази цел бяха чудовищни и направо немислими. Но резултатът… резултатът беше удивителен.

Той отново напрегна бицепса си, наслаждавайки се на усещането на мускулите и костите си.

— Усмихваш се — каза Хавиер и влезе в стаята.

Ван вдигна очи.

— Чувствам се страхотно. Направо страхотно.

Погледът на Хавиер остана хладен.

— Недей да се главозамайваш. И ме чуй добре. Искам да се държиш близо до мен. Никъде няма да ходиш сам, ясно?

— Да. Абсолютно.

Ван спусна крака от леглото. Нямаше търпение да се втурне да бяга, за да разбере какво е усещането.

Докато той се изправяше, по лицето на Хавиер пробяга странно изражение. Раздразнение?

— Какво не е наред? — попита Ван.

— Твоето въвеждане беше толкова… обикновено.

Обикновено? Да ти изтръгнат сърцето и да напълнят вените ти с нещо, което прилича на катран, изобщо не му се струваше „обикновено“. А и на Ван никак не му беше приятно да му развалят удоволствието по този начин. За него светът отново беше нов и вълнуващ. Чувстваше се като прероден.

— Съжалявам, че те разочаровах — измърмори той.

— Не съм разочарован от теб. Засега — отвърна Хавиер и погледна часовника си. — Облечи се. Тръгваме след пет минути.

Ван отиде в банята и застана над тоалетната чиния, но изведнъж осъзна, че не му се ходи. И че не е нито гладен, нито жаден.

Хм, това беше доста странно. Някак неестествено му се струваше да не изпълнява обичайната си сутрешна програма.

Приведе се напред и се погледна в огледалото над умивалника. Чертите му си бяха съвсем същите, но очите му бяха различни.

Тласкан от внезапно разляло се по вените му безпокойство, той потри лицето си с длан, сякаш за да се увери, че все още е от плът и кръв. Когато почувства костите на черепа си под тънката кожа, неволно се сети за Ричард.

Който си беше у дома, при жена си и двете си деца. В безопасност.

Връзката на Ван със семейството му беше прекъсната. Завинаги. Но животът на брат му си струваше цената. Той все пак беше баща.

Пък и самият Ван беше получил толкова много в замяна на саможертвата си. Онова, особеното у него, отново беше в играта.

— Готов ли си да тръгваме? — повика го Хавиер от коридора. Ван преглътна мъчително. В каквото и да се беше забъркал, то определено не беше обикновено престъпление, беше много по-страшно и загадъчно. Сега той беше инструмент на злото. Защо тогава не бе разтревожен?

Вместо това се наслаждаваше на силата си и нямаше търпение да я използва.

— Да, готов съм.

Усмихна се на отражението си. Имаше чувството, че съдбата му беше предопределила нещо много специално и то се беше сбъднало. И че се намира точно там, където трябва да бъде.

20.

На следващата вечер Мариса тъкмо излизаше изпод душа, когато чу металните щори да се вдигат за през нощта. Господи, толкова беше уморена. Денят се беше оказал ужасно напрегнат.

Но пък всички неща, които трябваше да свърши, й бяха помогнали да не се побърка от тревога по Бъч. Или поне да не мисли непрекъснато за него.

Това, че отново беше пострадал от ръката на лесър, не беше единственото, което я тревожеше. Чудеше се къде ли се намира и дали някой го наглежда. Очевидно не беше брат й. Но дали Бъч си имаше някой друг?

Ами ако беше прекарал целия ден с друга жена, която се бе грижила за него и го бе лекувала?

Вярно, предишната вечер се бяха чули по телефона и той й беше казал точно каквото тя искаше да чуе. Уверил я беше, че е добре. Не беше скрил, че се е бил с лесър. Съвсем честно й беше обяснил защо не иска да се среща с нея, докато не е сигурен, че състоянието му е стабилно. И освен това се бяха разбрали да се видят за Първото хранене днес.

Не го винеше, че се бе държал някак сковано — отдаваше го на тревогата му. Едва след като затвори, Мариса си даде сметка за всичко, което бе пропуснала да го попита.

Отвратена от собствената си несигурност, тя отиде до шахтата за мръсни дрехи и пусна мократа кърпа. Когато се изправи, изведнъж й се зави свят, тя се олюля и трябваше да приклекне, за да не се строполи в несвяст.

„О, нека нуждата да се нахраня да отмине. Моля те!“