Споделена любов

И като го заобиколи, Бъч отиде до дрешника и се залови да рови из дрехите, разбутвайки многобройните закачалки, докато се чудеше какво да облече.

Внезапно спря и затвори очи.

— Майната му, Ви. Снощи кръвта ми беше черна. Днес вече не е. Да не съм се превърнал в машина за преработка на лесъри или нещо такова?

Ви приседна на леглото и като се облегна на таблата, закрепи чашата с водка върху обутия си в кожени панталони крак.

— Може би. Не знам.

Господи, сериозно започваше да му писва вечно да е в неведение.

— Мислех си, че знаеш всичко.

— Това беше удар под кръста, Бъч.

— Мамка му… прав си. Съжалявам.

— Не може ли да зарежем извиненията и просто да ти ударя един?

Те се разсмяха и Бъч отново се залови с избора на дрехи. В крайна сметка си хареса един костюм на „Дзеня“ в синьо и черно, и го метна на леглото до Ви. После се зае с вратовръзките.

— Видял съм Омега, нали? Онова, което извади от корема ми, беше част от него. Той е сложил късче от себе си в мен.

— Да. Така мисля.

Изведнъж на Бъч му се прииска да отиде на църква и да се помоли за спасението на душата си.

— Никога вече няма да съм нормален, нали?

— Най-вероятно.

Бъч се загледа в колекцията си от вратовръзки и едва не му се зави свят при вида на изобилието от цветове и модели. Докато стоеше пред тях, колебаейки се коя да избере, неочаквано се замисли за семейството си в Южен Бостън.

Да, те бяха нормални, никога не се променяха, бяха непреклонни. Със семейство О’Нийл се беше случило едно съдбоносно събитие — когато беше на петнайсет години, сестра му Джейн беше изнасилена и убита. Трагедията беше запратила шахматната дъска на живота им високо във въздуха, но когато изпопадаха, фигурите се върнаха на старите си места. И Бъч си остана чужд и нежелан за останалите.

За да прекъсне този поток от мисли, Бъч откачи една кървавочервена вратовръзка „Ферагамо“.

— Е, какъв е планът за тази вечер, вампире?

— Никакъв — днес няма да патрулирам.

— Чудесно.

— Не, ужасно. Знаеш, че не обичам да се излежавам.

— Прекалено си напрегнат.

— Ха.

Бъч хвърли поглед през рамо.

— Трябва ли да ти напомня какво се случи този следобед?

Ви се загледа в чашата си.

— Какво толкова!

— Събуди се с такива крясъци, че се уплаших да не са те простреляли. Какво, по дяволите, сънуваше?

— Нищо.

— Не ми хвърляй прах в очите, адски е дразнещо.

Ви разклати чашата с водката. После отпи.

— Просто сън.

— Как ли пък не! Живеем заедно от девет месеца. В редките случаи, когато спиш, не издаваш никакъв звук.

— Все едно.

Бъч пусна кърпата на пода, нахлузи чифт черни боксерки и извади колосана риза от дрешника.

— Трябва да кажеш на Рот какво става.

— Хайде да не подхващаме тая тема, а?

Бъч облече ризата, закопча я, после свали панталона от закачалката.

— Казвам само, че…

— Престани, ченге.

— Господи, хич не си по приказките, а? Виж какво, ако имаш нужда да си поговориш с някого, аз съм насреща.

— Малко вероятно. Но оценявам предложението ти. — Ви се прокашля. — Между другото, миналата нощ взех назаем една от ризите ти.

— Няма проблем. Знаеш, че побеснявам, когато почнеш да ми задигаш чорапите.

— Не исках да се срещам с момичето ти в бойни дрехи. А само такива имам.

— Тя спомена, че сте разговаряли. Мисля, че малко я плашиш.

Ви измърмори нещо, което прозвуча като: „Би трябвало“ и Бъч го погледна.

— Какво каза?

— Нищо.

Ви скочи от леглото и се отправи към вратата.

— Слушай, мисля да прекарам тази вечер в апартамента си. Направо ще откача, ако трябва да се мотая тук, докато всички останали са навън по работа. Знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам.

— Ви — повика го Бъч и Вишъс спря. — Благодаря ти.

— За какво?

Бъч вдигна порязаната си ръка.

— Знаеш за какво.

Ви сви рамене.

— Реших, че за теб така ще е по-безопасно, докато си с нея.

Джон вървеше през подземния тунел и ехото от стъпките му го караше да се чувства ужасно сам. Всъщност сам с гнева си. Гневът се бе превърнал в негов постоянен спътник, толкова неделима част от него, колкото и собствената му кожа. И също като нея, гневът му го обгръщаше целия. Нямаше търпение часовете да започнат, за да освободи част от яростта си. Тялото му тръпнеше неспокойно, беше превъзбуден и не го свърташе на едно място.

Отново си припомни за първия път, когато беше минал оттук с Тор. Тогава беше ужасно притеснен и присъствието на Тор му бе подействало успокояващо.

„Честит юбилей“, горчиво си помисли той и изруга наум.

Беше се случило точно преди три месеца. В онази нощ убийствата на Уелси и Сарел и изчезването на Тор бяха запратени в лицето му като зловещи карти Таро. Бум. Бум. Бум.

После настъпи същински ад. През първите две седмици след трагедията Джон беше сигурен, че Тор ще се върне. Чакаше, надяваше се, молеше се… и нищо. Никакви вести, никакво телефонно обаждане, нищо.

Тор беше мъртъв. Нямаше друго обяснение.