Споделена любов

— Точно в този момент ненавиждам Братството! — произнесе тя на един дъх. — Както и теб.

Понечи да го заобиколи, но Вишъс я улови за лакътя и я придърпа към себе си — властно, но без да й причинява болка. Очите му обходиха лицето, шията, тялото й.

И тогава тя почувства пожара, който бушуваше в него. Вулканичната стихия. Огненият ад, заключен зад решетките на ледения му самоконтрол.

— Пусни ме — прошепна и сърцето й заби учестено.

— Не съм изненадан.

Отговорът му беше тих, но прозвуча като потракването на нож, оставен върху маса.

— От к-к-какво?

— Ти си достойна жена. С основание не ме харесваш.

Искрящите му очи се спряха върху лицето й.

— Знаеш ли, ти наистина си най-прекрасната дъщеря на нашата раса.

— Не… не съм…

— О, да, и още как.

Гласът на Вишъс ставаше все по-нисък и по-тих, докато накрая Мариса не беше сигурна дали наистина го чува, или всичко бе плод на въображението й.

— Направи мъдър избор с Бъч. Той ще се грижи за теб, ако му позволиш. Ще му позволиш ли, Мариса? Ще го оставиш ли… да се грижи за теб?

Хипнотизирана от диамантените му очи, тя усети как палецът му се плъзва по китката й — напред-назад, напред-назад. Постепенно пулсът й се успокои и сърцето й заби в ленивия ритъм на ръката му.

— Отговори ми, Мариса.

Тя се олюля.

— Какво… какво ме попита?

— Ще му позволиш ли да те вземе? — Вишъс се наведе към нея и долепи устни до ухото й. — Ще го приемеш ли в себе си?

— Да… — задъхано прошепна Мариса. Прекрасно си даваше сметка, че говорят за секс, но беше прекалено оплетена в изкусителната мрежа на мига, за да не отговори. — Ще го приема в себе си.

Вишъс разхлаби желязната си хватка и я помилва по ръката. Пръстите му се плъзнаха по кожата й, топли и уверени. Той сведе поглед към мястото, което докосваше, и лицето му придоби вглъбено изражение.

— Добре. Това е добре. Двамата сте прекрасна двойка. Същинско шибано вдъхновение.

И като се обърна, той излезе от стаята.

Объркана и разтърсена, Мариса отиде до вратата със залитане и се загледа как Вишъс се изкачва с твърда стъпка по стълбите.

Изведнъж той се извърна към нея и тя неволно вдигна ръка към гърлото си.

Усмивката му беше толкова мрачна, колкото светли бяха очите му.

— Хайде, Мариса. Наистина ли мислеше, че ще те целуна?

Тя ахна. Точно това й беше минало през…

Вишъс поклати глава.

— Ти си жената на Бъч и за мен винаги ще си останеш такава, независимо дали ще се съберете или не.

И като продължи нагоре по стълбите, добави:

— Освен това не си мой тип. Кожата ти е прекалено нежна.

Ви влезе в кабинета на Рот и затвори двукрилата врата след себе си. Разговорът с Мариса беше адски смущаващ, и то по ред причини. От седмици не беше прониквал в ничии мисли, но днес беше прочел нейните без проблем. Или пък просто беше налучкал? По дяволите, това май беше по-вероятно. Съдейки по широко отворените й очи, очевидно си бе помислила, че ще я целуне.

Но беше сгрешила. Гледаше я по този начин, защото тя възбуждаше интереса му, а не защото беше привлечен от нея. Искаше да разбере защо Бъч я бе докосвал с такава жар и любов. Дали беше нещо в кожата й? В тялото й? Или беше красотата й? Как точно го правеше?

Как успяваше да отведе Бъч отвъд секса — там, където душите се сливат?

Ви внезапно се почувства самотен и разтри гърдите си.

— Хей? Братко?

Рот излезе иззад изящното си писалище, огромен както винаги.

— Тук си, за да докладваш или за да се правиш на статуя?

— Ъъъ… извинявай. Бях се замислил.

Вишъс запали цигара и описа битката, като отдели особено внимание на последната част, когато с очите си бе видял как лесърът се изпарява във въздуха благодарение на Бъч.

— Господи! — ахна Рот.

Ви отиде до камината и хвърли угарката в пламъците.

— Никога не бях виждал подобно нещо.

— Той добре ли е?

— Не знам. Бих го завел на преглед при Хавърс, но вратите на клиниката вече са затворени за него. Оставих го в моя апартамент. Има мобилен телефон — ще ми се обади, ако нещо се обърка, и тогава ще му мислим.

Веждите на Рот изчезнаха зад плътно прилепналите тъмни очила.

— Сигурен ли си, че лесърите не могат да го проследят?

— Дяволски сигурен. И в двата случая той ги откри. Сякаш ги надушва или нещо такова. Когато се доближи до тях, те като че ли го разпознават, но винаги той е инициаторът.

Рот погледна към купищата хартия, с които беше отрупано писалището му.

— Не ми харесва, че е съвсем сам някъде там. Изобщо не ми харесва.

Последва дълга пауза, после Ви каза:

— Мога да отида и да го взема. Да го доведа у дома.

Рот свали тъмните си очила и разтърка очи, при което едрият черен диамант на средния му пръст проблесна.

— Тук има жени. Една от които е бременна.

— Ще го държа под око. Ще се погрижа да стои в Дупката. Мога да затворя достъпа през тунела.

Тъмните очила на Рот отново скриха очите му.

— По дяволите. Върви. Време е нашето момче да си дойде у дома.