Споделена любов

Застанал нащрек, Ван се огледа на всички страни. Да слезе под моста, и то сам, определено не беше добра идея. Особено сега, когато последните лъчи на слънцето бързо гаснеха.

По дяволите, изобщо не трябваше да идва. Той се обърна към пикапа.

В този миг Хавиер излезе от сенките.

— Радвам се, че дойде, синко.

Ван положи усилие да преглътне изненадата си. Мамка му, този тип беше като привидение.

— Не можехме ли да го направим по телефона? — Гласът му прозвуча нерешително и той се ядоса на себе си. — Имам сума ти неща за вършене — добави той.

— Искам да ми помогнеш за нещо.

— Казах ти, че не проявявам интерес.

Хавиер се подсмихна.

— Да, така беше.

Разнесе се хрущене на автомобилни гуми върху чакъл и Ван погледна наляво. Един златист, невзрачен миниван тъкмо спираше до него.

Без да изпуска Хавиер от поглед, Ван пъхна ръка в джоба си и постави пръст върху спусъка на деветмилиметровия си пистолет. Ако смятаха да му видят сметката, нямаше да се даде без бой.

— На задната седалка има нещо за теб, синко. Хайде, иди виж.

Настъпи пауза.

— Да не те е страх?

— Майната му! — изруга Ван и отиде до колата, готов да извади пистолета си веднага щом се наложи.

Отвори вратата и отскочи назад. Вътре, завързан с найлоново въже и тиксо на устата и очите, лежеше брат му Ричард.

— Боже, Рич…

Ван посегна към него, но в същия миг чу как някой запъва ударника на пистолет. Погледна към мястото на шофьора и видя, че светлокосото копеле зад волана беше насочило четиридесеткалибров „Смит енд Уесън“ право към главата му.

— Бих искал да размислиш над предложението ми — каза Хавиер.

Седнал зад волана на хондата на Сали Форестър, Бъч изруга, когато зави на червено и видя патрулната кола, паркирана пред „Стюартс“, на ъгъла на „Фрамингам“ и „Холис“. Мамка му. Трудно беше да си спокоен, докато се разкарваш с крадена кола и две хилядарки в брой у себе си.

Добре, че имаше подкрепление, Ви идваше след него с кадилака.

Точно девет минути и половина по-късно стигнаха до къщичката на Сали Форестър на улица „Барнстейбъл“. След като загаси фаровете и спря хондата, Бъч угаси двигателя, разделяйки двете жици. Къщата беше тъмна, така че той отиде до входа, пъхна плика с парите в отвора на пощенската кутия и пое към мястото, където Ви го чакаше в кадилака. Не се тревожеше, че може да го видят — ако някой решеше да задава въпроси, Ви просто щеше да изтрие спомените му и готово.

Тъкмо се качваше в колата, когато усети как го обзема познато чувство, и се вцепени.

Без никаква видима причина тялото му зазвъня — това бе единственият начин, по който можеше да го опише. Сякаш в гърдите му имаше мобилен телефон.

Надолу… трябваше да продължи надолу по улицата.

О, господи… там имаше лесъри.

— Какво има, ченге?

— Усещам ги. Наблизо са.

— Да се позабавляваме тогава.

Вишъс излезе иззад волана и затвори вратата. Когато и Бъч стори същото, той включи алармата и фаровете на кадилака светнаха за миг, после отново угаснаха.

— Не му се противи, ченге. Нека видим какво ще стане.

Бъч тръгна по улицата. После се затича.

Рамо до рамо, двамата бягаха в сенките на тихия квартал, като внимаваха да се държат настрани от светлината, хвърляна от уличните лампи и верандите на къщите. Минаха през нечий заден двор. Заобиколиха един басейн. Промъкнаха се покрай някакъв гараж.

Кварталът ставаше все по-противен. Залаяха кучета. Подмина ги кола с угасени фарове, от която на високи децибели се разнасяше рап. Стигнаха до една изоставена къща. До нея имаше незастроен парцел. Най-сетне се озоваха пред полусрутена двуетажна сграда от седемдесетте години, оградена от триметрова дървена ограда.

— Тук — каза Бъч, докато се оглеждаше за порта.

— Дай да ти помогна, ченге.

Бъч улови ръба на оградата и се оттласна от земята с помощта на Вишъс, който го прехвърли с такава лекота, сякаш вдигаше лист хартия. Бъч се приземи меко от другата страна и приклекна.

Ето ги. Трима лесъри. Двама от тях тъкмо извличаха от къщата един цивилен вампир.

Кръвта на Бъч кипна. Беше бесен заради онова, което му бяха сторили, разяждан от тревогата си за Мариса, завинаги уловен в капана на човешкото си тяло — всичко това клокочеше в него и лесърите бяха съвършената мишена, върху която да го излее.

Само че в този миг Ви се материализира до него и го улови за рамото. Бъч рязко се обърна, с намерението да му каже да се разкара, когато Вишъс изсъска в ухото му:

— Няма да те спирам. Само гледай да не вдигаш шум. Тук отвсякъде могат да ни видят, а без Рейдж до себе си, ще трябва да насоча цялото си внимание към битката. Няма да мога да използвам мис, за да се прикрием.

Бъч го изгледа продължително, осъзнал, че за първи път му дават зелена светлина да се бие.

— Защо го правиш?

— Трябва да сме сигурни на чия страна си — отвърна Ви и извади един кинжал. — Това е начин да проверим. Двамата с цивилния са за мен, ти се погрижи за третия.

Бъч кимна и се хвърли напред. Силен грохот отекна в главата му и изпълни цялото му тяло. Докато се насочваше към противника си, лесърът изведнъж се обърна, сякаш беше чул стъпките му, и по лицето му се изписа… раздразнение.