Съпруга на убиец

— Знам. — Той се поколеба. — Бащата призна, че Кевин е заминал накъде снощи. Взел някои от нещата си и казал, че няма да се върне.

— Къде е заминал?

Болдуин повдигна рамене.

— Бащата не знае. Оскар каза, че няма вид на човек, на когото му пука къде е отишъл синът му, нито с кого.

По телефона се обади жена. Ярдли ѝ обясни какво е положението и тя каза, че дъщеря ѝ е на училище и че не знае нищо за Тара, а после внезапно прекъсна разговора.

Уесли излезе с телефон в ръката и каза:

— Накарай някого от полицията на Лас Вегас да ми направи услуга и да покаже снимката ѝ в по-популярните евтини хотели в града.

— Благодаря ти — отговори Ярдли и загриза нокътя на палеца си.

— Агент Болдуин — обърна се Уесли към Кейсън. — Отдавна не сме се виждали.

Двамата се ръкуваха.

— Признателен съм ви, че ни помагате — добави Уесли.

— Разбира се, всичко, от което се нуждаете. Ще отида в гимназията и ще говоря с учениците, които познават Кевин. Те сигурно пътуват с кола за там, където отиват, и тъй като нито Кевин, нито Тара имат кола, някой ги кара.

— Или са взели такси — каза Ярдли.

— Ще проверим всички фирми за таксита и споделено пътуване. — Болдуин пристъпи по-близо до Ярдли и нежно хвана ръцете ѝ. — Ще я намерим, обещавам.

— Благодаря ти, Кейсън.

Той кимна на нея и на Уесли, който го изгледа с леденостуден поглед, и тръгна.

Ярдли се наведе над перилата и се вгледа в безплодната пустиня.

— Аз я предизвиках да го направи, Уесли.

— Нищо подобно не си направила.

— Тара се опитва да намери мястото си в света, а на всяка крачка, вместо да я оставя да реши сама, аз я наказвам.

— Какво трябва да направиш? Да избяга с онова момче и да правят каквото им хрумне?

— Не знам. Нещо. Нещо различно.

Той се приближи до нея и сложи ръце на раменете ѝ. Горещият му дъх на врата ѝ накара кожата ѝ да настръхне. Уесли я целуна по бузата и каза:

— Ти си страхотна майка и направи всичко по силите си. Това беше неизбежно, нещо, което правят хлапетата, защото не знаят какво друго да направят. Непрекъснато го виждам в Службата за настойници и процесуално представителство за деца. Много от децата се връщат в дома си след един ден, други — след седмица…

— А някои никога не се връщат. И не можем да кажем в коя група попада Тара.

Уесли нежно я обърна с лице към себе си и се вгледа в очите ѝ.

— Ще я намерим и ще я доведем у дома, а после тримата ще отидем на почивка. Мексико, Англия, Шотландия, където и да е. Няма значение. Ще бъдем заедно и ще решим проблемите. Става ли?

— Ами ако Тара не е с Кевин? Ами ако онова чудовище е влязло в дома ни и е отвлякло дъщеря ми? Аз съм виновна, Уесли, аз поех този случай. Аз го доведох в живота ни. Ако с нея се случи нещо… — Ярдли отново се обърна с гръб към него и зарея поглед в пустинята, — няма да го преживея.

32.

Голите тухлени стени на килията бяха предназначени да излъчват някаква елегантност и да придават модерен вид, но Еди Кал мислеше, че помещението прилича на вътрешността на пещ с дърва отпреди няколко столетия, където тухлите поглъщат аромата на храната, която се готви вътре. Той се запита какъв мирис са погълнали тези тухли.

Докато седеше на леглото си, облегнал гръб на стената, и плъзгаше молив по гладката повърхност на малко платно на коленете си, Еди се замисли колко иронично би било, ако тук имаше пещи, които затворниците можеха да изберат като метод на умъртвяване. Фасадата на цивилизованост около смъртното наказание беше истински мехлем за заблуда. Хората трябваше да поемат отговорност и да разберат същността му — убийство на друго човешко същество. Чакането за изпълнение на смъртно наказание щеше да преминава много по-гладко, ако властите приемеха, че и те са убийци.

Рисунката, направена по памет, без модел, беше добра като на всеки художник професионалист извън стените на затвора. Еди Кал рисуваше от двегодишен. Чичо му Дейвид, макар и сравнително свестен човек, беше находчив бизнесмен и постоянно търсеше начини да спечели бързо пари, ако не може да вземе назаем от Стивън, бащата на Еди. Дейвид беше взел няколко от картините, които Еди нарисува, когато беше на четири години, беше си написал името и твърдеше, че е скандинавски импресионист… Картините се продаваха добре, докато Еди отказа да продължава да ги прави за него, защото не можеше да рисува каквото иска. Чичо му обаче настояваше Еди да рисува цветя, гори, дъги, деца край поточета и семейства, които пекат меки захарни бонбони на огньове сред природата.

— Рисунките ти стават… обезпокоителни, Еди — каза му той, когато беше петгодишен. — Мисля, че трябва да се съсредоточим върху по-щастливи неща. Ти харесваш щастливи неща, нали?

Щастливи неща… щастливи неща… Трийсет и четири години Еди Кал се беше чудил какво според чичо му означаваше този израз и защо си мислеше, че това е едно и също за всеки.