Съпруга на убиец

— Само това ли ще ядеш? — попита Ортис и отхапа още един огромен залък. — Само сандвич с риба тон?

— Не съм гладен.

— Какво не е наред?

— Онази заповед за обиск на жилището на Уесли Пол. Ако Джесика намери нещо… Искам да кажа… не знам.

— Тревожиш се, че ако намери нещо, ще го изхвърли?

— Ами, не искам да бъда толкова груб, но да. Тя е влюбена, или поне така си мисли.

— Човече, ако е той и щом това ѝ се е случвало и преди, Джесика ще бъде адски вбесена. Този психопат я е намерил, защото е била омъжена за друг психопат, и после я е подмамил да се влюби в него! Я стига! На твое място повече бих се тревожил, че ще го убие. Джесика няма пистолет, нали?

— Не знам. — Болдуин почука с пръст по масата. — Не ме свърта тук. Хайде да отидем да я видим как е.

— Още не съм приключил с яденето.

Болдуин стана.

— Ще те почерпя още един бургер след това. Хайде, тръгваме.

44.

Ярдли скочи в банята и затръшна вратата. Ключалката се превъртя точно когато вратата отхвръкна под тежестта на Уесли. Той я ритна и Ярдли опря гръб във вратата и с всички сили заби пети в пода.

— Джесика, отвори вратата! Искам само да поговорим.

— Телефонът ми е у мен. Ще се обадя на полицията.

— Джесика!

Уесли продължи да рита вратата, краят най-близо до дръжката се пропука, нямаше да издържи. Ярдли си спомни, че не е изваждала револвера от чантата си. Тя грабна чантата и я прерови за оръжието. Стисна го в ръката си, дръпна се от вратата и се вмъкна във ваната. Още два ритника и вратата се отвори.

Ярдли натисна спусъка. В гърдите на Уесли би трябвало да се появи дупка и ризата му да се напои с кръв. Ярдли си го представи ясно, като образен сън. За момент се запита дали го е улучила. Едва когато Уесли се усмихна, тя разбра, че не е успяла. Между тях се установи неизречено разбиране: и двамата знаеха, че Ярдли не може да го убие.

Той поклати глава, самодоволната усмивка не напускаше лицето му.

— Мислех, че ти стиска, ти си най-коравата жена, която съм срещал. Мислех, че ако разбереш, ще ме убиеш. Но родителите ти бяха страхливци. Предполагам, че крушата не пада по-далеч от дървото, а?

— Ще го направя.

— Не, няма — отвърна Уесли и пристъпи напред.

— Уесли — каза Ярдли с паникьосан глас. Револверът се тресеше в треперещите ѝ пръсти. — Не го прави! Не ме карай да те убия.

— Хей, искам само да поговорим. Няма да ме убиеш само защото искам да поговорим, нали? Искам да отида да направя кафе, да седнем на дивана и да поговорим.

— Не се приближавай! Ще те застрелям. Кълна се, че ще го направя!

Той пристъпи една голяма крачка към нея и дулото опря в сърцето му.

— Хайде, направи го.

— Моля те, недей — замоли го тя. Гласът ѝ потрепери. — Моля те.

— Молиш ме? Джесика, никога не съм те виждал да молиш за нещо. Трябва да кажа, че си доста жалка. Мислех те за по-силна. Или онази сила е само твой изкривен огледален вариант за пред другите?

Уесли протегна ръка и сграбчи револвера. В стаята отекна изщракването от освободения предпазител. Главата на Уесли отхвръкна напред от силата, с която Болдуин притисна дулото в тила му.

— Тя няма, но аз ще го направя. И не искам да съсипвам дрехите на Джесика с частици от мозъка ти. Пусни оръжието бавно и кротко и сложи ръце на тила.

Уесли се подсмихна. Пръстите му бавно пуснаха револвера и се вдигнаха зад главата му. Ортис хвана ръцете му, изви ги зад гърба, повали го на пода с лице в плочките и му сложи белезници.

— Това е защото ми провали обяда, пендехо3.

45.

Детективите от местната полиция на Лас Вегас дойдоха бързо, Болдуин реши все пак да им се обади от учтивост. Двама пристигнаха с няколко униформени полицаи, които през повечето време стояха на вратата и бъбреха за колежанския мач довечера. Единият детектив, доста пълен мъж с доста безвкусно сако, поиска Ярдли да даде показания веднага, но Болдуин му каза, че ще я закара в дома ѝ и ще ги даде там.

Ярдли не издържа и го чакаше навън.

— Дори не знам какво да кажа — рече Болдуин, когато се приближи до нея.

— Не е необходимо да казваш нищо.

— Ще те закарам вкъщи.

— Не, с моята кола съм.

— Не трябва да шофираш в момента. Аз ще карам твоята кола, а Оскар ще ни следва.

Ярдли кимна и се втренчи нагоре, към прозорците на апартамента.

— Голяма глупачка съм.

Болдуин се изпречи пред нея, за да не може да вижда апартамента на Уесли.

— Ти си човешко същество, което е станало жертва на чудовище. Не си го търсила. Той те е намерил. В края на краищата, злодеянията му нямат нищо общо с теб.

Ярдли примига бавно и го погледна.

— Ако ми беше за пръв път, можеше да ти повярвам. — Тя отново погледна към апартамента. — Хайде да вървим, гади ми се от това място.

Пътуването нямаше да продължи дълго и Болдуин мислеше да я попита как е открила Тара — нещо хубаво, което се беше случило, но после промени решението си. Беше изумен, че Джесика не плаче. Запита се дали ще се разридае по-късно, когато никой не я вижда.

— Яла ли си?

— Не съм гладна — прошепна Ярдли, без да откъсва очи от страничното стъкло.

— Ако се нуждаеш от някой, с когото да говориш, аз съм тук. Умея да слушам и съм твой приятел, Джес.