Сразени ангели

— Нямам представа. Не ми се струва да е така. Чудех се какво може да е било. Оръжията, които открихме, действат върху първичните принципи за строеж на веществото. Променят — ръката й описа дъга, — не зная, може би вълновата дължина на материята? Въздействат й хиперпространствено? Нещо извън обичайния, тримерен космос? Според мен корпусът е изчезнал и те са се озовали насред космоса, все още живи, защото корабът им по някакъв начин е бил там, но уверени, че всеки миг ще изчезне напълно. И тогава са се опитали да отлетят.

Потреперих при спомена за гробницата.

— Трябва да е била някоя по-страшна атака от тази, на която бяхме свидетели — продължи Вардани. — Защото онази корабът я овладя почти напълно.

— Ами да, автоматичните системи са разполагали с хиляди години да се усъвършенстват. Нищо чудно, че са го превърнали в цяло изкуство. Чу ли какво каза Хенд, точно преди положението да се спече?

— Не.

— Той каза: „Ето какво е убило другите.“ Говореше не само за онези в коридорите, но и за Уенг, Аирбоу и останалите от групата. Затова са останали отвън, докато им свърши въздухът. И с тях се е случило същото.

Тя спря насред улицата и ме погледна.

— Виж, ако е така…

— Да — прекъснах я аз. — И аз си го помислих.

— Защото ние изчислихме орбитата на онази комета. Веднъж на дванайсет хиляди години. Няма как да е била там заедно с Аирбоу и хората й.

— Което означава друга подобна среща, с друг кораб. Година, до осемнайсет месеца по-рано, кой знае на каква орбита.

— Статистически… — въздъхна тя.

— Аха. Значи и ти си се сетила. Какви са статистическите шансове на две експедиции, разделени във времето само с осемнадесет месеца, да се натъкнат на комета от открития космос?

— Почти нулеви.

— Иначе казано, почти невъзможно.

— Освен…

Кимнах отново и се усмихнах заради начина, по който мислехме в еднаква плоскост.

— Точно така. Освен ако там горе летят толкова много машинарии, че подобна среща е обичайно явление. Освен, с други думи, ако не сме свидетели на останките на цяла една флотилия, разпръсната на постоянна орбита, вкопчена в конфликт с всеобхватни мащаби.

— Трябваше да сме ги засекли досега — подхвърли неуверено тя.

— Съмнително е. Има доста пространство там горе и дори петдесеткилометров кораб е прашинка според звездните мащаби. Пък и да не би някой да ги е търсил специално? Откакто сме тук, само се ровим в прахоляка на тази планета и трупаме археологически боклуци. Търсим възвръщане на инвестициите. Това е играта, която играем в Приземяване. Забравили сме, че на света има и други важни неща.

Тя се разсмя, но звукът съвсем не приличаше на смях.

— Ти не си Вичински, нали, Ковач? Защото понякога говориш като него.

Присъединих се към смеха й.

— Не. Аз също не съм Вичински.

Телефонът, който ми бе дал Руспиноджи, изписука в джоба ми. Извадих го и го включих.

— Да?

— Вонсава е. Тези момчета привършват. Можем да изчезнем оттук още тази нощ, ако настояваш.

— Настоявам. — Погледнах към Вардани и въздъхнах. — Идвам при теб след десетина минути.

Прибрах телефона и закрачих надолу по улицата. Вардани ме последва.

— Ей! — извика тя.

— Да?

— Онези приказки, дето само се ровим в прахоляка и търсим възвръщаемост на инвестициите. Откъде ти хрумнаха? Така говореше Вичински.

— Нямам представа. Може да е заради миналото ми на Харланов свят. Единственото място в целия Протекторат, където вдигнеш ли глава към небето, не може да не помислиш за марсианците. О, ние също имаме своите разкопки и останки. Но кой би могъл да забрави орбиталните им станции, които кръжат там горе, денем и нощем, като ангели с мечове. Знаеш ли, въобще не се учудвам от това, което открихме тук. Беше му дошло времето.

— Така е.

Енергията, с която го каза, ми подсказваше, че е на път да се оправи. Имаше един момент, в който си мислех, че оставането й тук е заради някакво спотаено желание да изкупи вината, да се накаже заради онова, което бе извършила. Но приливът на ентусиазъм подсказваше друго.

Вече бе на прав път.

Струваше ми се като край на дълго пътуване. Пътуване, което бяхме започнали заедно, ръка за ръка, с помощта на емисарската психотехника, в откраднатата совалка, на другия край на планетата.

Изглеждаше ми като паднала коричка на рана.

— И още нещо — рекох, докато заобикаляхме една къща в долния край на улицата и се приближавахме към малкото летище на Изкоп 27. Вече се виждаше тъмната маса на скрития под маскировъчна мрежа щурмови кораб на Клина. Спряхме, загледани натам.

— Да?

— Какво да направя с твоя дял от парите?

Тя се засмя, този път съвсем чистосърдечно.

— Прати ми ги по хипервръзка. Единайсет години, нали? Тъкмо ще имам с какво да се позабавлявам.

— Разбрано.

Изпод маскировъчната мрежа се подаде Амели Вонсава и засенчи очите си с длан, загледана към нас. Вдигнах ръка и й помахах, сетне заслизах към нея и дългия полет, който ни очакваше.

Епилог