Сразени ангели

Този път го пресрещнах, отбих атаките му и го повалих с точни попадения с коляно и лакът. Той се преметна във въздуха и се стовари с трясък на пода, притискайки лявата си ръка отдолу. Метнах се след него, тръшнах се на гърба му и му извих другата ръка, докато китката изпука.

— Така, достатъчно. Намираш се в шибаната виртуалност. — Поех си дъх и снижих глас. — Ако още ми се опъваш, ще ти счупя ръката. Ясен ли съм?

Той кимна, доколкото можеше, с лице, притиснато в пода.

— Добре. — Поотпуснах леко натиска върху ръката му. — Сега ще те пусна и двамата ще си поговорим цивилизовано. Искам да ти задам няколко въпроса. Не е нужно да ми отговаряш, ако не желаеш, но в твой интерес е да ме изслушаш.

Надигнах се и се отстраних от него. Той се изправи, масажирайки навехнатата си ръка, и се отпусна на стола. Настаних се от другата страна на масата.

— Имаш ли проследяващо устройство?

Той поклати глава.

— Всъщност, какво те питам. И без това няма да ми кажеш истината. Поставили сме ти отразителен шифрозаглушител. А сега, искам да знам кой ти е началникът?

Той ме погледна.

— И защо да ти казвам, шибаняк такъв?

— Защото, ако го сториш, ще върна твоята „колода“ на корпорация „Мандрейк“ и те най-вероятно ще те „пренахлузят“. — Наведох се напред. — Денг, предлагам ти го само веднъж. Сграбчвай възможността, докато я има.

— Ако ме убиеш, „Мандрейк“ ще…

— Не — поклатих глава. — Гледай реално на нещата. Ти какъв пост имаше? Оператор на охранителни системи? Специалист по тактическо разгръщане? Такива като теб „Мандрейк“ може да ги рине с лопата. Във военните хранилища има взводни командири, които са готови да направят свирка, за да ти вземат службицата. Никой не ще да е на фронта. Никой не държи на теб, приятелче. Повярвай ми. Никой.

Мълчание. Той седеше и ме наблюдаваше с нескрита омраза.

Измъкнах и последния си коз.

— Понякога корпорациите обичат да провеждат показни наказателни операции. Един вид, ние не позволяваме никой да докосва с пръст хората ни. Вдигат голям шум, правят си реклама, „Мандрейк“ сигурно са същите. Но това е показен шум, Денг. Сигурно си даваш сметка за това. На теб самия случвало ли ти се е да те пращат на подобна операция? Случвало ли ти се е да прибирате „колода“ на ваш отвлечен и убит колега?

Оставих въпроса да увисне между нас като хвърлено на удавник въже.

„Хайде де. Хващай се. Достатъчно е да кажеш една думичка.“

Но в стаята цареше тишина. Денг бе стиснал устни.

Налагаше се да опитам отново.

— Не чух, имал ли си такъв случай, Денг?

— Най-добре ме убий още сега.

Усмихнах се едва забележимо.

— Няма да те убия, Денг.

Зачаках.

Сякаш наистина разполагах с отразителен шифрозаглушител. Сякаш не можеха да ме засекат. Сякаш имах цялото време на света. Дано ми повярва.

Цялото време на вселената.

— Ти няма да ме убиеш? — попита той накрая.

— Няма да те убия, Денг. Точно това казах. Аз… няма… да… те… убия. — Повдигнах рамене. — Прекадено лесно е. Все едно да те изключа. Толкова лесно не се става корпоративен герой.

Напрежението му постепенно се преля в изненада.

— А, и не си мисли, че ще те измъчвам. Не ми е по вкуса тази работа. Пък и сигурно са те натъпкали с достатъчно съпротивителен софтуер. Много кръв, малко резултат. И пак няма да получа отговори на въпросите. Та, както вече казах, това е еднократно предложение. Отговаряй на въпросите ми сега, докато все още имаш възможност.

— Или какво? — Храброст, но под нея нарастващо безпокойство. Вече на два пъти той се бе приготвял за това, което предполагаше, че го чака, и два пъти бях излъгвал очакванията му.

Отново свих рамене.

— Или ще те оставя тук.

— Какво?

— Ще те оставя тук. Намираме се насред Чарисетския пущинак, Денг. В едно малко, лайняно градче, дето сигурно го няма и на картата. Заобиколени сме от пустиня на хиляди километри наоколо. Ще те оставя тук, включен.

Той премигна, осмисляйки чутото. Отново се наведох към него.

— Ти си в системата на ППИП. На захранване от фронтови акумулатор. Ще изкара поне десетина години. Стотици години виртуално време. Всяка една секунда от тях ще е напълно реална за теб, в тази къщичка, насред житното поле. Не зная дали въобще е въведена възможност за някаква промяна на пейзажа. Няма да огладнееш, нито ще ожаднееш, но съм готов да се обзаложа, че ще си изгубиш разсъдъка. Преди още да удариш стотина годинки.

Облегнах се назад. Нека помисли върху това.

— Или ще отговаряш на въпросите ми. Еднократно предложение. Помниш ли? Решавай!

Отново мълчание, но този път беше различно. Погледът му бе втренчен в мен. Надигнах се.

— Е, поне ти предложих.

Почти стигнах до вратата, преди да се пречупи.

— Чакай! — Звук като скъсана струна на пиано. — Добре, получи го. Получи го, човече.

Спрях, положил ръка на дръжката. Гласът му изтъня още.

— Казах ти, че го получи, бе човече. Хенд. Ето кой. Матиас Хенд. Той ни прати там, само спри сега, бе човече. Всичко ще ти кажа.

Хенд. Името, което бе изпуснал одеве. Напълно възможно бе да казва истината. Извърнах се бавно.

— Хенд?

Той кимна.

— Матиас Хенд?

Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки.

— Имам ли думата ти?