Сразени ангели

— Да. Изрази се пределно ясно. Уверявам те, няма да позволя да се случат подобни неща. Стига, разбира се, ти и твоите хора да отвърнете по същия начин. Какъв хонорар очаквате да получите?

— Двайсет милиона долара. ООН-ски. Не ме гледай така, Хенд. Това не е дори една десета от сумата, която ще прибере „Мандрейк“, стига всичко да мине успешно.

На холоекрана цената бе достигнала сто и деветдесет и аукционерката подклаждаше интереса на присъстващите с възбудени, пискливи подвиквания.

— Хмм. — Хенд сдъвка замислено поредната хапка. — Заплащане при доставката?

— Не. Предварително, с депозит в „Латимер сити банк“. По-късно ще ти дам номера на сметката.

— Това е нелепо, лейтенант.

— Наречи го застраховка. Не че не ти вярвам, Хенд, но ще се чувствам далеч по-спокоен, ако вече сте прехвърлили парите. По такъв начин няма опасност да ми видите сметката, когато всичко приключи.

— Доверието трябва да е взаимно, лейтенант. Защо да ти плащаме, преди да си изпълнил обещанието си?

— Ами, първо, защото ако не ми платите, ще си тръгна от тази маса, а вие ще изгубите най-голямата археологическа находка в историята на човечеството. — Оставих го да сдъвче това, преди да го полея със следващото. — Виж, погледни от тази страна. Не мога да се добера до парите, докато не свърши войната, районът е под военна карантина. Така че, ако парите ви изчезнат, няма да са у мене. За да ги взема, трябва да съм на Латимер. Това е вашата гаранция.

— А, на всичко отгоре искаш да отидеш на Латимер? Двайсет милиона долара плюс пропуск отвъд кордона?

— Не се прави на загубеняк, Хенд. Какво друго очакваше? Да не мислиш, че ще стоя тук, докато Кемп и Картелът решат да се сдобряват? Не съм чак толкова търпелив.

— Добре. — Той се поизправи и остави клечките за хранене на масата. — Да видим дали съм те разбрал правилно. Ние ти плащаме двайсет милиона долара сега. Това не подлежи на обсъждане.

Погледнах го, но не отговорих.

— Така ли е?

— Не се безпокой, ще те спра, когато излезеш от релсите.

Усмивката му се стопи.

— Благодаря ти. После, при успешно изпълнение на твоя замисъл, ние трябва да те прекараме — теб и вероятно твоите сподвижници — с хипертунел на Латимер. Това ли е всичко?

— Плюс смяна на телата.

Хенд ми хвърли изненадан поглед. Изглежда бе свикнал той да води преговорите.

— Плюс смяна на телата. Някакви особености по този въпрос?

Свих рамене.

— Ще искаме отбрани „ръкави“, но това можем да го обсъдим по-късно. Не е необходимо да са правени по поръчка, но да са от най-добрата стока.

— Ах, най-добрата.

Повече не можех да се сдържам и се разсмях.

— О, я стига, Хенд. Знаеш добре, че сделката си заслужава.

— Това ти го казваш. Но не е толкова просто, лейтенант. Проверихме регистъра за находки в Приземяване — през последните пет години няма и следа от предмета, който ти ни описваш. — Той разпери ръце. — Никакви доказателства. Нали разбираш в какво положение съм поставен?

— Разбирам те напълно. Само след две минути ще изпуснеш най-великата археологическа находка през последните петстотин години само защото не е спомената в регистрите. Ако това е позицията ти, Хенд, значи съм подбрал неподходящия човек.

— Да не искаш да кажеш, че тази находка не е регистрирана? В пряко нарушение на Хартата?

— Казвам ти, че това няма никакво значение. Казвам ти, че това, което ви пратихме, има достатъчно достоверен изглед за вас и вашия Изкуствен интелект, та само след половин час да реагирате с малък отряд командоси. Може би данните са били изтрити или са се изгубили. Защо трябва да го обсъждаме? Ще платите ли, или се отказвате?

Мълчание. Той беше много добър — все още не можех да определя накъде съм наклонил везните. Чаках. Той се облегна назад и изтърси една невидима троха от скута си.

— Боя се, че въпросът налага обсъждане с моите колеги. Нямам право да подписвам сделки от подобна величина, с толкова малко като начало. Дори само разрешението за хипертунелна връзка ще изисква…

— Дрън-дрън — прекъснах го, но с приятелски тон. — Но нищо де. Иди, консултирай се. Мога да ти отпусна половин час.

— Половин час?

За първи път в погледа му долових страх. Усетих как ме изпълва задоволство.

„Пипнах ли те, копелдак.“

— Ами да. Трийсет минутки. Аз ще остана тук. Чух, че зеленият им чай бил доста добър.

— Не говориш сериозно.

— Напротив, сериозен съм като смъртта — погледнах го право в очите. — Предупредих те за това. Хенд, не ме подценявай втори път. Донеси ми решението си до трийсет минути, инак няма да ме намериш. Обзалагам се, че и други ще искат да чуят предложението ми.

Той завъртя нервно глава.

— И при кого смяташ да отидеш?

— „Сатакарн Ю“? Или ПКН? — размахах пръчиците. — Кой знае? Това няма да е твоя грижа. Все ще измисля нещо. А ти ще трябва да обясняваш на вашия борд на директорите как си допуснал да ви се изплъзне толкова важна сделка. Готов ли си за това?

Матиас Хенд сподави една въздишка и се надигна.

— Добре — кимна той с неразгадаемо изражение. Ще се върна съвсем скоро. Но ще трябва да научиш някои неща за изкуството на преговорите, лейтенант Ковач.