Сразени ангели

— Къде да го сложа? — обърна се Шнайдер към Вардани, докато опразваше своя сак на леглото.

— Тук е добре — отвърна тя. — Остави на мен. Има някои особености.

— Хубаво де — отдръпна се нацупено Шнайдер. — Само ще гледам.

Каквито и да бяха тези особености, на Вардани й трябваха не повече от десетина минути, за да сглоби своето оборудване. Когато приключи, тя извади чифт микроскопски очила от един страничен джоб на сака и си ги постави. След това се обърна към мен.

— Ще ми подадеш ли това?

Бръкнах в джоба и извадих парчето, което бях изрязал от гръбначния стълб на убития. По неравната му повърхност все още бяха полепнали кървави, потъмнели повлекла, но тя го взе без някакво видимо отвращение и го постави върху автоматичната стъргалка, която току-що бе сглобила. Бледа, виолетова светлина озари от долната страна защитния, прозрачен капак. Двамата с Шнайдер гледахме като хипнотизирани, докато тя включи очилата в една от розетките на машината, кръстоса крака на леглото и се зае за работа. От вътрешността на машината се чуваха тихи, пукащи звуци.

— Работи ли? — попитах.

Тя изсумтя.

— Колко време ще ти отнеме?

— По-дълго, ако продължаваш да ми задаваш глупави въпроси — отвърна Таня, без да вдига глава. — Нямате ли какво да правите, вие двамата?

С крайчеца на окото забелязах, че Шнайдер се хили.

Когато ние с него приключихме със сглобяването на втората машина, Вардани също бе почти на привършване. Надникнах над рамото й и разгледах остатъка от гръбначния сегмент. По-голямата част от костта бе изстъргана и отдолу се виждаше лъскавата цилиндрична повърхност на корова „колода“. Не можех да откъсна очи от нея. Не за първи път виждах извадена от гръбначния канал „колода“, но досега не бях присъствал на толкова елегантна операция. С помощта на миниатюрните си инструменти Таня Вардани първо изстъргваше, а после засмукваше микроскопични парченца от костта, а металният цилиндър отдолу изглеждаше почти като нов.

— Зная какво правя, Ковач — произнесе Вардани с глас, в който се долавяше напрежение. — В сравнение с почистването на марсианските командни пултове това е направо като да метеш пясък от улицата.

— Не се и съмнявам. Просто се любувах на работата ти.

Този път тя вдигна глава и избута очилата си на челото, за да провери дали не й се подигравам. Когато видя, че не е така, отново намести очилата, нагласи инструментите и продължи. Малко след това виолетовата светлина угасна.

— Готово. — Тя бръкна под капака, извади „колодата“ и я вдигна, държейки я между палеца и показалеца. — Не мисли, че машината ми е нещо особено. На такива драскачите си правят дипломните работи. Датчиците са нискочувствителни. Ще ми трябва някоя далеч по-съвършена, когато отидем в Северен край.

— Не бери грижа. — Взех коровата „колода“ от ръката й и се преместих при машината на другото легло. — Ако работата потръгне, ще ти купят апаратура по поръчка. А сега, слушайте внимателно и двамата. Не е изключено в „колодата“ да е вградено виртуално засичащо устройство. Доста корпоративни самураи са снабдени с такива. Не зная какъв е случаят тук, но ще приемем, че е така. Това означава, че разполагаме с не повече от една минута, преди устройството да се задейства. Ето защо искам от вас на петдесетата секунда да изключите захранването. Разполагаме с най-обикновен полеви прибор за идентифициране и преценка, но като му дам малко газ, ще получим съотношение трийсет и пет към единица реално време. Малко повече от половин час, но ще ми стигне.

— Какво ще правиш с него? — попита ме Вардани, с видимо обезпокоен вид.

Протегнах се и взех шапката с датчиците.

— Нищо. Нямаме много време. Само ще си поговорим.

— Ще си поговорите? — в очите й блеснаха странни светлинни.

— Понякога — отвърнах — и това е напълно достатъчно.

Проникването бе доста грубо.

ППИП (полеви прибор за идентифициране и преценка) е сравнително ново устройство във военната отчетност. На Иненин все още не разполагахме с него, прототипните системи се появиха чак след като ме изхвърлиха от армията, а дори след това трябваше да изминат десетки години, преди приборът да стане достъпен за всички извън протекторатските елитни части. Първите по-евтини модели се появиха преди петнайсет години, за голяма радост на военните инспектори, макар че, разбира се, не само те използваха тази система. Полевото идентифициране и преценка обикновено се извършва от лазаретните фелдшери, евакуиращи ранените и убитите от бойното поле, нерядко под огъня на противника. При подобни обстоятелства гладкоформатното прехвърляне се смята за излишен лукс и приборът, който бяхме взели от совалката, не се отличаваше с нещо повече.