Сразени ангели

— Очевидно — кимнах, но всъщност наблюдавах как бързо се топи нашата кредитна сметка, завладян от внезапното желание да сграбча импресариото за врата. Въпросът не беше в парите, разполагахме с предостатъчно. Шест милиона стаба е доста жалка цена за един „Вю Морисън“, но сумата щеше да ни стигне да си живеем като крале за времето на нашия престой в Приземяване.

Та въпросът не беше в парите.

Подразниха ме модните дизайнерски дрешки на импресариото и надменните му разсъждения за това как трябва да се постъпва с военновременното изкуство, тази престорена поза „всичко съм видял, навсякъде съм бил“, докато по същото време от другата страна на екватора мъже и жени се изтребваха едни други в името на почти незначителни корекции в системата, която изхранваше Приземяване.

— Готово — импресариото изтрополи някакъв марш с пръсти по клавиатурата. — Отидоха право у дома — доколкото можах да определя. А сега, момчета и момичета, време е и вие да направите същото.

— Доколкото можах да определя? — повтори Шнайдер. — Какво, мамка му, означава това?

Той си спечели познатата мрачна усмивка.

— Ей. Прочетете си клаузите на договора. Обслужваме според възможностите си. Което е и според възможностите на най-добрите на Санкция IV. Когато купуваш шедьовър, не питаш за гаранция.

Той извади изсмукания ни кредитен чип от машината и го хвърли на масата. Таня Вардани се пресегна и го прибра.

— И колко ще трябва да чакаме? — попита тя.

— Аз да не съм ясновидец? — въздъхна импресариото. — Може да стане бързо, за няколко дни, а може да отнеме и месеци. — Всичко зависи от демото, а аз не видях такова. Разберете — аз съм само пощальон. Може и никога да не стане. Вървете си у дома, ще ви съобщя.

Излязохме, изпратени със същата хладна липса на интерес, с каквато бяхме посрещнати и обслужени. Навън вече се стъмваше. Прекосихме улицата и открихме едно кафене на трийсетина метра от сияещата холореклама на офиса на импресариото. Наближаваше полицейският час и улиците бяха опустели. Оставихме чантите си върху масата и поръчахме малки кафета.

— Колко ще чакаме? — попита отново Вардани.

— Трийсетина минути — отвърнах. — Зависи от техния Изкуствен интелект. Четирийсет и пет, в най-лошия случай.

Все още не бях допил кафето, когато те дойдоха.

Първо видях скутера — стар, допотопен модел, но съдейки по обемистия му силует, снабден с броня. Той изникна зад близкия ъгъл, спусна се на нивото на улицата и се насочи към сградата на импресариото.

— Започва се — промърморих и в същия миг кхумалоският „ръкав“ задейства неврохимичните стимулатори. — Останете тук и двамата.

Изправих се, без да бързам, прекосих улицата с нехаен вид и пъхнати ръце в джобовете. На десетина метра пред мен скутерът се изравни с тротоара и една от страничните му врати се плъзна надолу. Отвътре излязоха петима, облечени в тъмни комбинезони с качулки, и изчезнаха в сградата с показателна пестеливост на движенията. Вратата на скутера се затвори.

Ускорих едва забележимо крачка, изравнявайки се със закъснелите минувачи на отсрещния тротоар, и стиснах предмета, който държах в джоба си.

Предното стъкло на скутера беше почти непрозрачно. Зад него невростимулираното ми зрение различаваше смътните очертания на две фигури на предните седалки и силуета на трета зад тях. Огледах се за миг и пристъпих към предницата на скутера. На по-малко от половин метър от него измъкнах лявата си ръка от джоба. Замахнах рязко и стоварих плоския диск на термитовата бомба върху стъклото, като същевременно отстъпих настрани и се наведох.

Тряс!

Когато боравиш с термитова граната, трябва да очистиш бързо района. Новите модели са конструирани така, че да съсредоточават целия си шрапнелов пълнеж и деветдесет и пет процента от ударната си мощ върху контактната повърхност, но и петте процента, които излизат от другата страна, могат да те направят на кайма, ако им се озовеш на пътя.

Скутерът се разтресе от единия до другия край. Ограничена зад стените на бронирания корпус, експлозията бе редуцирана до приглушен тътнеж. Шмугнах се през входната врата към офиса на импресариото и се затичах нагоре по стълбите.

(На площадката на първия етаж посегнах към интерфейсните автомати, усещайки как имплантираните биопластини в дланите на ръцете ми вече се свиват рефлекторно.)

Бяха оставили един-единствен пост на площадката на третия етаж, очевидно не очакваха заплаха откъм тила. Застрелях го в главата в мига, когато изкатерих последното стъпало — стената зад него се изпъстри с капки тъмна кръв и сивкаво-белезникава тъкан — прекосих площадката преди още тялото му да е рухнало на пода и свих зад ъгъла към офиса на импресариото.

Ехото на първия изстрел, изгарящо, като първо сръбване от чашата уиски…

Кадри като от бавно въртяща се лента…

Импресариото се опитва да се надигне от седалката, където двама от мъжете са го притиснали, с извита назад глава. Ръката му се протяга и разтреперана, сочи към мен.

— Това е то…

Главорезът до вратата започва да извръща глава…