Сразени ангели

Тази фраза изплува в мислите ми като труп от блато.

— Колко още ще се приближим? — попита нервно Шнайдер.

— Още малко.

Кхумалоският „ръкав“, според изискванията на Клина, бе оборудван с дисплей за сателитно позициониране, който бе доста полезен, когато не го заглушаваха смущенията, от които гъмжеше ефирът на Санкция IV. Само с едно премигване го извиках на фокус пред лявото си око и получих мрежа от квартали и улички, на една от които пулсираха две червени точки.

Изпитанията за…

Поисках мащабно увеличение и след едно кратко помътняване разполагах с нова картина на улицата и околния район, гледани право отгоре.

— Мамка му!

— Какво има? — До мен Шнайдер се напрегна в поза, която вероятно си въобразяваше, че съответства на бойната стойка на нинджа. Изглеждаше ужасно смешно с черните си слънчеви очила и напрегната физиономия.

Изпитанията…

— Нищо. — Разширих мащаба на картата, докато в единия й край се появи високата кула. Най-краткият път до нея бе маркиран в жълто, обозначавайки, че сме само на няколко пресечки от нея. — От тук.

Изпитанията за издръжливостта на човешкото тяло са само една от свръхмодерните…

След още няколко минути по протежение на жълтата линия улицата се превърна във висящ мост над пресъхнал канал. Мостът се издигаше леко, за да се изравни с бетонната подпора от другата страна. Другите два моста, построени успоредно на стотина метра вляво и вдясно, също се издигаха. Дъното на канала бе осеяно с боклуци, каквито раждаше всеки голям град — захвърлени домашни уреди, от чиито вътрешности бяха изтекли електронни компоненти, празни пликове за храна и избелели от слънцето парцали, напомнящи за покосени от картечен огън трупове. Извисяваща се над всичко това, на другия бряг ни очакваше кулата.

Изпитанията за издръжливостта…

Шнайдер се помайваше в началото на моста.

— Ще минаваш ли от другата страна?

— Да, и ти също. Ние сме партньори, нали помниш? — побутнах го леко по гърба и го последвах толкова бързо, че той бе принуден да продължи, усещайки, че съм зад гърба му. Завладя ме някакво истерично, весело настроение, което вероятно се дължеше на повишеното ниво на хормони.

— Не мисля, че е разумно да…

— Ако нещо се обърка, можеш да стовариш вината върху мен — успокоих го. — Хайде, не се мотай.

— Ако нещо се обърка, и двамата ще сме мъртви — промърмори той уплашено.

— Да, най-малкото.

Прекосихме моста, а Шнайдер не пускаше перилата, сякаш се боеше, че ще ни издуха някой внезапен порив на вятъра.

Бетонната подпора от другата страна се оказа стена на равен, широк петдесетина метра площад. Спряхме на няколко метра по-нататък и огледахме безстрастната фасада на кулата. Преднамерено или случайно, но архитектът на този бетонен плац бе създал идеална зона за обстрел. Нямаше никакво прикритие във всички посоки и единственият възможен път за отстъпление бе през тесния открит мост или след костотрошачески скок в пустеещия канал.

— „Открита земя“ наоколо — изтананика под нос Шнайдер, припомнил си революционния химн на кемпистите. Не можех да го виня. Аз самият неволно бях подхванал същата мелодия, или по-скоро версията, която представяше Лапиний. Доколкото си спомням, в оригинала се пееше за някакъв обкръжен взвод от доброволци, които удържали позициите си срещу многократно превъзхождащия ги противник, движени единствено от всеотдайността си към Джошуа Кемп и неговата революция. Повечето от моите войници в Северен край знаеха текста наизуст и често я запяваха, за огромното неудоволствие на картелските политкомисари, които обаче бяха твърде изплашени от нашите черни униформи, за да ни направят забележка.

Мелодията й бе толкова прилепчива, че я пееха дори най-верните на корпорациите граждани, вследствие на което затворите се пълнеха с арестанти, обвинени в опит за музикално-политическа пропаганда. В края на краищата, за да се справи с тази меломания, бе създаден специален консултативен комитет и той сътвори нов, безвреден текст за оригиналната мелодия, в който пък главен герой бе малко момче, отвлечено при разбойнически набег на кемпистите, спасено от отряд на „добрите“ корпорации и издигнало се до важен, ръководен пост. После наеха Лапиний да я изпее и нещата се успокоиха, макар че като балада, тя несъмнено страдаше от липсата на кървава романтика и сълзливо величие. Консултативната група получи огромен хонорар, Лапиний — слава и почести, песента се въртеше непрестанно по официалните канали и предстоеше да бъде тиражирана в албум.

Шнайдер спря да си тананика.

— Как мислиш, държат ли ни под обстрел?

— Със сигурност. — Кимнах и посочих подножието на сградата, където бяха поставени метални, високи почти пет метра врати. От двете им страни се издигаха абстракционистки статуи, които можеха да носят всякакво название — от „Симетричен сблъсък на яйца“ до „Автоматично разгръщане на машина за масово изтребление“.

Шнайдер присви очи.

— Часовои?

Кимнах.