Сразени ангели

Повалям го с къс откос от три изстрела, от лявата ръка.

Кървави пръски във въздуха — извивам се свръхсветкавично благодарение на стимулаторите, за да ги избегна.

Водачът — отличавам го по нещо неуловимо от другите. Ръст, маниери, поведение. Чувам гласа му:

— Какво, мамка му…

Откос по торса. Гърдите, ръката с оръжието, нея направо я прекъсвам.

Остават още двама, които се опитват да се освободят от боричкащия се импресарио и да извадят оръжия…

Сега вече стрелям едновременно и с двете ръце — глава, тяло, навсякъде.

Калашниците лаят като ядосани кучета.

Потръпващи тела, които падат…

Свърши се.

Тишината се стовари върху малкия офис. Импресариото не смееше да помръдне, притиснат от трупа на един от нападателите. Отнякъде се чуваше тихо, електрическо пращене — клавиатурата беше строшена от заблуден куршум и даваше на късо. Откъм площадката долетяха гласове.

Коленичих до останките от тялото на водача и положих „умните“ автомати на пода. Пресегнах се, измъкнах виброножа от калъфа на гърба ми и задействах мотора. Натиснах със свободната си ръка гръбнака на мъртвия и започнах да режа.

— Ох, какво правиш бе, човек! — импресариото се задави и започна да повръща върху строшената клавиатура. — Мамка му, о, мамка му шибана!

Погледнах го.

— Млъквай, само ми пречиш.

Той наведе глава.

След три-четири неуспешни опита виброножът най-сетне прекъсна гръбначния стълб на няколко прешлена под мястото, където влизаше в основата на черепа. Притиснах с коляно главата към пода и отново се заех с операцията. Ножът прорязваше с еднаква лекота кости и тъкани.

— Мамка му!

Гласовете на площадката се увеличиха и изглежда се приближаваха. Спрях това, което бях подхванал, вдигнах с лявата си ръка един от калашниците и пуснах кратък откос по срещуположната стена и вратата. Гласовете бързо се отдалечиха надолу по стълбите.

Обратно към ножа. Успях да подпъхна върха, разсякох костта и после използвах ножа като лост, за да повдигна отсечения участък от кост и мускули. Истинска касапница, но нямах никакво време. Прибрах отрязаното парче в джоба, изтрих си ръцете в една по-чиста част от куртката на мъртвия и напъхах ножа в калъфа. Сетне вдигнах автоматите и се отправих предпазливо към вратата.

Беше тихо.

На излизане се извърнах и погледнах за последен път импресариото. Гледаше ме, сякаш току-що ми бяха пораснали червени рога.

— Прибирай се у дома — рекох му. — Те ще се върнат. Ако ме питаш, вече са близо.

Успях да се спусна две площадки надолу, без да срещам никого, но усещах любопитни погледи през шпионките на вратите. Излязох навън, огледах улицата и в двете посоки, прибрах автоматите и се отдалечих, заобикаляйки изтърбушената от взрива каросерия на скутера. Тротоарът бе съвсем пуст в радиус от петдесет метра, а магазините от двете страни на поразения участък вече бяха спуснали автоматично бронираните си щори. От другата страна на улицата се бе събрала малка тълпа, но изглежда никой нямаше представа какво трябва да се направи. Неколцината минувачи, които ме срещаха, бързаха да свърнат в друга посока.

Безупречно.

8.

Никой не говореше по пътя към хотела.

По-голямата част изминахме пешком, прокрадвайки се през задни улички и тесни алеи, за да избегнем сателитните камери, до които корпорация „Мандрейк“ би могла да има достъп. Движехме се тромаво, натоварени с големи сакове. Двайсетина минути по-късно излязохме под сенчестата козирка на някакъв склад за замразени продукти, там размахах транспортен маркер към небето и само след няколко минути успях да повикам такси. Настанихме се мълчаливо на задната седалка, без да се налага да излизаме изпод прикритието на козирката.

— Мой дълг е да ви информирам — посрещна ни с механичен тембър машината, — че след седемнайсет минути ще бъдете в нарушение на полицейския час.

— В такъв случай постарай се да ни откараш бързо до вкъщи — рекох аз и му дадох адреса.

— Приблизителна продължителност на полета — девет минути. Моля, въведете кредитен чип.

Кимнах на Шнайдер, който извади една неизползвана карта и я пъхна в процепа. Таксито изписука радостно и ни издигна гладко към нощното, почти опразнено от движение небе, след което се понесе на запад. Облегнах се на седалката и се загледах в светлините на града под нас, като същевременно си припомнях всички наши стъпки от последния час, за да проверя дали сме прикрили достатъчно добре следите си.

Когато отново извърнах глава, открих, че Таня Вардани ме наблюдава. Тя не отмести поглед.

Върнах се към блещукащите светлини и открих, че се снижаваме насреща им.