Сразени ангели

Оставихме Вардани и Шнайдер да се карат на скалите и поехме по пясъка с темпо, диктувано единствено от обувките на Хенд. В началото нямаше какво да си кажем и единственият звук бе от потъващите ни в пясъка крака и кроткото шляпане на вълните. Хенд пръв заговори.

— Забележителна жена.

Изломотих нещо.

— Представи си само, да се измъкне толкова запазена от концентрационния лагер. Само това изисква огромно усилие на волята. И веднага е готова да се хвърли в кипежа на своята работа…

— Тя ще се справи — подметнах безстрастно.

— Да, сигурен съм в това. — Деликатна пауза. — Разбирам защо Шнайдер е толкова увлечен по нея.

— Тази история, доколкото знам, е приключила.

— О, тъй ли?

В тона му се долавяше неподправена изненада. Метнах му кос поглед, но лицето му оставаше непроницаемо.

— Хенд, за тази оценка на специалист…

— О, да. — Той спря на няколко метра от мястото, където се разбиваха вълничките, обърна се и посочи сушата зад нас. — Не съм войник, но имам усещането, че мястото е доста уязвимо от стратегическа гледна точка.

— Съвсем точно казано. — Огледах брега, търсейки поне нещо, което би могло да ни обори. — Пристигнем ли тук, ще бъдем лесна мишена за всеки, заел позиция на хълмовете и въоръжен с нещо, по-подходящо от заострена пръчка. От тук, та до хълмовете е все незащитена земя.

— А зад нас е морето.

— А зад нас е морето — повторих мрачно. — Откъдето също могат да ни чешат задниците както пожелаят. Каквото и да правим тук, ще ни е нужна малка армия да ни пази, докато го вършим.

— Хмм — Матиас Хенд хвърли замислен поглед към водата. — Разговарях с нашите адвокати.

— Дезинфекцира ли се след това?

— Според междукорпоративната харта притежанието на всяка археологическа находка в неорбитално космическо пространство се смята за валидно само ако в радиус от километър около находката бъде поставен постоянно действащ маяк. Никакви законови вратички, колкото и да ги търсихме. Ако от другата страна на тази врата наистина има космически кораб, длъжни сме да го обозначим веднага щом я преминем. А това, доколкото разбирам от думите на госпожица Вардани, може да ни отнеме известно време.

— Значи ще ни е нужна една малка армия.

— Малката армия може да привлече доста внимание. На сателитните снимки ще стърчи като циците на холопорнозвезда. А ние не можем да си позволим подобно нещо, нали?

— Циците на холопорнозвезда ли? Не зная, в наши дни пластичната хирургия прави какви ли не чудеса.

Хенд изви глава, погледна ме свъсено, сетне неочаквано се разсмя.

— Много остроумно. Благодаря ти. Исках да кажа, че не можем да си позволим да ни засекат от спътник.

— Не, разбира се, освен ако не търсиш слава.

— Ех, лейтенант, славата е хубаво нещо, но… — Той се наведе и започна да драска с пръст по пясъка. — Тъй значи. Ще трябва да организираме един малък, сплотен и добре оборудван отряд. Което на свой ред означава, че за времето на нашето посещение този район трябва да бъде освободен от всякакъв оперативен персонал.

— Да, ако искаме да се измъкнем от тук живи.

— Така е. — Неочаквано Хенд се наклони силно назад и тупна по задник на пясъка. Отпусна ръце на коленете и зарея поглед към хоризонта, унесен в мисли. С черния си официален костюм и широките ревери ми приличаше на скица от милспортското абсурдистко училище.

— Кажи ми, лейтенант — рече след време. — Ако успеем да прочистим полуострова, по твое професионално мнение какъв е най-малкият брой охранителни единици, които са ни нужни за това начинание? Коя е долната граница?

Обмислих въпроса му.

— Проблемът е, доколко са добри. Говоря за специални части, не за мрънкала от армията. Да кажем шестима. Пет, доверим ли на Шнайдер пилотския пост.

— Е, той не ми изглежда като някой, който ще си плюе на петите, ако инвестициите му са изложени на опасност.

— Съгласен.

— Специални части, значи. Имаш ли предвид някакви по-конкретни умения?

— Не съвсем. Сапьори може би. Това скално свлачище ми изглежда доста солидно. Няма да е зле някой от тях да има пилотски умения, в случай че стане нещо с Шнайдер.

Хенд извъртя глава и ме погледна.

— Съществува ли подобна вероятност?

— Човек никога не знае — свих рамене. — Светът е опасно място.

— Така си е. — Хенд отново се загледа към точката, където морето се срещаше с нерешената съдба на Собървил. — Доколкото разбирам, нямаш желание да се заемеш с подбора.

— Не, ще оставя удоволствието на теб. Но ще присъствам и искам право на вето върху всяка кандидатура. Имаш ли представа откъде можеш да се снабдиш с половин дузина доброволци от специалните части? Без да вдигаме шум, имам предвид.

За миг ми се стори, че не ме е чул. Сякаш тялото и душата му се бяха слели с хоризонта. После помръдна лекичко и в ъгълчетата на устата му се появи усмивка.

— В тези размирни времена — промърмори, сякаш на себе си — няма да е особено трудно да открием изгубени войници.

— Радвам се да го чуя.

Той ме погледна изпитателно.

— Това обижда ли те, Ковач?

— Смяташ ли, че щях да съм лейтенант от Клина на Карера, ако се обиждах толкова лесно?