Сразени ангели

— Не зная. — Той отново се загледа към хоризонта. — Досега беше пълен с изненади. Доколкото ми е известно, Емисарите са доста умели в приспособителния камуфлаж.

Така значи.

По-малко от два дни бяха минали от срещата ни на аукциона и Хенд вече бе проникнал в информационната банка на Клина и бе пробил защитата на моя файл. И сега ми намекваше, че го е направил.

Отпуснах се на пясъка до него и си избрах свое място на хоризонта, което да зяпам.

— Вече не съм Емисар.

— И аз така чух. — Той не ме погледна. — Вече не си Емисар, вече не си от Клина. Лейтенант, това отхвърляне на принадлежност към една или друга група започва да придобива патологични размери.

— Някои неща си нямат граници.

— Ах. Типично поведение на човек от Харланов свят. „Същинското зло на човешката маса…“ Така ли го наричаше Квел?

— Не съм квелист, Хенд.

— Разбира се, че не. — Той очевидно се забавляваше. — Това би означавало да си част от някоя група. Кажи ми, Ковач, ти мразиш ли ме?

— Не, засега.

— Наистина? Това ме изненадва.

— Сам каза, че съм пълен с изненади.

— Не изпитваш никакви неприязнени чувства към мен въпреки топлото посрещане, което ти осигурих чрез отряда на Денг?

Свих рамене.

— Сега те са на командно дишане.

— Но аз ги пратих.

— Което показва само липса на въображение. — Въздъхнах. — Виж, Хенд. Знаех, че някой в „Мандрейк“ ще прати отряд, защото това е начинът, по който действат организации като вашата. Предложението, което ви подхвърлихме, си беше направо предизвикателство да дойдете и да ни спипате. Можехме да сме по-внимателни, да избегнем директния подход, но не разполагахме с време. Ето защо размахах червена пелерина пред очите на местния бик и в резултат стана хубаво изтрепване. Да те мразя за това, би било равносилно да мразя рогата на бика, задето могат да ме набодат. Не изпитвам никакви чувства към теб, докато не ми дадеш повод за обратното.

— Но мразиш „Мандрейк“.

Поклатих глава.

— Нямам излишни сили да мразя цели корпорации, Хенд. Какво бе казала Квел: „Разкъсай болното сърце на корпорацията и какво ще изтече отвътре?“

— Хора.

— Точно така. Хора. Хората и техните глупави групички. Покажи ми някой отделен отговорен служител, който ми е причинил зло, и аз ще му стопя „колодата“ за скрап. Покажи ми група, обединена от общата цел да ми стори зло, и аз ще се погрижа за тях, доколкото е по силите ми. Но не очаквай от мен да пилея време и сили в някаква абстрактна омраза.

— Колко уравновесено от твоя страна.

— Вашето правителство вероятно би го категоризирало като антисоциален упадък, за което щяха да ме тикнат в лагер.

— Това не е моето правителство — озъби се Хенд. — Търпим тези клоуни, докато Кемп се успокои.

— Какво ви пука? Не можете ли да се разберете направо с него?

Не го гледах внимателно, но имах усещането, че погледът му трепна. Изгуби няколко секунди, докато формулира отговора си.

— Кемп е кръстоносец и се е заобиколил с други като него. Кръстоносците не разбират от здрав разум, докато не им го набиеш в главата. Кемпистите трябва да бъдат разгромени, окончателно и докрай, преди да склонят да седнат на масата за преговори.

— Виждам, че се стараете по въпроса — ухилих се аз.

— Не съм казал това.

— Не, разбира се. — Взех едно виолетово камъче и го метнах по вълните. Време беше да сменим темата. — Не ми каза къде възнамеряваш да намериш нашия специален ескорт.

— Не можеш ли сам да се сетиш?

— На Пазара на души?

— Това влиза ли в разрез с представите ти за живота?

Поклатих глава, но вътре в мен нещо се сви.

— Между другото — Хенд се извъртя и погледна към срутената скала. — Имам друго обяснение за това каменно стълпотворение.

— Не ти ли хареса теорията за микрометеорита?

— Склонен съм да вярвам на идеята на госпожица Вардани за високоскоростната спирачка. Както и на теорията за прекъсвача — до известен предел.

— И какво следва отвъд този предел?

— Че ако една раса, напреднала колкото марсианците, конструира прекъсвач, той ще функционира при всякакви обстоятелства. Няма да допусне утечка.

— Така е.

— С което отново се връщаме на първоначалния въпрос. Защо е рухнала тази скала преди петдесет хиляди години? Или, по-точно, защо някой я е съборил?

— Да, и аз се питах същото — рекох и метнах второ камъче.

— Отворена врата към всяка точно определена точка в космоса, дори на междупланетни разстояния. Това е опасно, отвъд всякакви представи. Излишно е да теоретизираме какво би могло да премине през подобна врата. Призраци, пришълци, чудовища с половинметрови зъби. — Той ме погледна изпод вежди. — Дори квелисти.

Този път намерих един по-голям камък.

— Е, това последното е наистина страшно — съгласих се, преди да запокитя камъка към вълните. — Ще бъде краят на цивилизацията — поне такава, каквато я познаваме.

— Точно така. Нещо, за което марсианците, без никакво съмнение, са помислили и са се погрижили. Заедно с прекъсвача и спирачната система вероятно са вградили и охранителна система, която да се разправя с чудовища, с половинметрови зъби.