Сребърна империя

Беше видял Чагатай малко преди да отиде при стрелците. Младият мъж се беше облегнал на една ограда и гледаше как борците се подготвят. Не изглеждаше напрегнат и Хазар също се отпусна. Едва тогава. Угедай явно беше спечелил някакъв мир, поне за известно време. По стар навик Хазар престана да мисли за тези неща. Така или иначе, денят се очертаваше да е хубав.

Четиридесет ездачи чакаха знак да препуснат към ниските бели стени на Каракорум. Конете им бяха изтимарени, копитата им бяха лъснати. Всеки ездач имаше своя тайна диета за коня си, рецепта, предавана в рода и гарантираща издръжливостта и бързината, които щяха да са нужни на животното.

Бату прокара пръсти през гривата на коня си — нервен навик, който повтаряше час по час. Угедай щеше да гледа, сигурен бе в това. Чичо му беше наблюдавал всички подробности от обучението му с туманите, беше позволил на командирите си да го тренират до изтощение и после да го накарат да изучи всяка битка и тактика от историята на народа. Цялото тяло го болеше, както го болеше почти непрекъснато вече повече от две години. Но болката се отплащаше с новите мускули, особено на раменете му. Тежкият труд не беше отишъл напразно. Веднага щом Бату овладееше някоя задача или пост, продължаваше напред по заповед на Угедай.

Днешното състезание бе всъщност като почивка от обучението му. Бату бе вързал косата си на плитка, за да не му се разпилява по лицето по време на надбягването. Имаше шанс да спечели и го знаеше. Беше по-голям от другите момчета, вече истински мъж, макар да бе наследил стройната фигура на баща си. Допълнителната тежест щеше да се отрази при по-големи разстояния, макар че конят му бе наистина силен. Беше показал скоростта и издръжливостта си още като жребче и сега, вече почти тригодишен, пращеше от енергия и беше готов и напрегнат като ездача си.

Бату погледна първия си помощник-командир, който завъртя на място дребната си светла кобила. Погледите им за момент се срещнаха и Зан кимна и бялото му сляпо око блесна, отразило възбудата му. Зан беше приятел на Бату още по времето, когато само майка му знаеше срама от раждането му, когато името му все още беше опозорено. Зан също беше израснал в жестока немилост, бит и измъчван от чистокръвните момчета, които се подиграваха на златистата му кожа и на деликатните му дзински черти. Бату мислеше за него почти като за брат — тънък и свиреп, събрал достатъчно омраза и за двама им.

Някои тумани бяха изпратили цели отбори ездачи. Бату се надяваше, че Зан сам по себе си ще е достатъчен, за да наклони везните в негова посока. Ако беше научил нещо от участта на баща си, то бе да победиш, независимо как си го направил. Не беше важно дали някой ще бъде наранен или убит. Победиш ли, ще ти бъде простено всичко. Ще излезеш от вонящия гер и ще се издигнеш, и хиляда мъже ще следват заповедите ти така, сякаш са дадени от самия хан. Кръв и дарба. Народът бе създаден от тези две неща.

Пред Бату застана друг ездач, който сякаш се мъчеше да укроти коня си. Бату моментално смуши своя и избута натрапника настрани. Беше Сетан от урианхаите, естествено. Старото племе на Субодай беше като трън в петата му още откакто славният им военачалник се бе върнал при Чингис с главата на бащата на Бату в торбата. Беше се сблъсквал с мълчаливата им неприязън стотици пъти, откакто Угедай го издигна. Не че бяха открити в презрението си или откровени във верността си към собствената си кръв. Чингис беше обявил извън закона племенните връзки в новия народ, но Бату можеше само да се усмихне при мисълта за арогантността на дядо си. Сякаш кръвта нямаше никакво значение. Може би именно това беше забравил баща му Джучи, когато се беше разбунтувал и бе отнел на Бату онова, което му се полагаше по рождение.

Беше иронично, че урианхаите бяха решили да наказват сина заради греховете на бащата. Джучи не беше знаел, че търкалянето му с една девица е посяло син в утробата й. Като неомъжена, майката на Бату нямаше как да предяви претенции към Джучи. Била презряна от собственото си семейство, принудена да живее в края на лагера. Радвала се, когато Джучи станал прокуден, предател, който трябвало да бъде преследван и убит. После чула, че великият хан постановил, че копелетата имат правата на всички останали. Бату все още си спомняше нощта, когато тя бе осъзнала какво е изгубила: беше се напила до несвяст и немощно се опитваше да си пререже вените на китките. Той я спря, изми я и превърза раните й.

Никой на този свят не мразеше паметта за Джучи повече от сина му. В сравнение с този изпепеляващ бял пламък урианхаите бяха като нощни пеперуди, които щяха да изгорят в него.