Сребърна империя

Хазар стоеше с девет от най-добрите стрелци на тумана си и си чакаше реда. Трудно му беше да намери нужното му спокойствие и той дишаше бавно и дълбоко, докато преценяваше всяка от четирите стрели, които му бяха дали. По принцип стрелите бяха напълно еднакви, дело на най-добрите майстори от племената. Въпреки това Хазар беше отхвърлил първите три, които му предложиха. Донякъде причината бяха нервите, но не беше спал и знаеше, че денят ще е труден, когато умората го настигне. Вече се потеше повече от обичайното, тялото му се оплакваше, обаждаха се болежки. Единствената утеха бе, че и останалите стрелци не бяха мигнали. Но въпреки това лицата на младите бяха грейнали и радостни, особено когато погледнаха сивкавата бледност на по-възрастните. За тях това бе ден на огромни възможности, надежда и шанс да спечелят уважение и безценните златни, сребърни и бронзови медали на Темуге, върху които бе отпечатан образът на Угедай. Докато чакаше, Хазар се зачуди какво ли щеше да направи Чагатай, ако беше успял. Със сигурност тежките дискове тихомълком щяха да бъдат отнети и изгубени. Тръсна глава, за да я проясни. Какъвто си беше, Чагатай все някак щеше да ги използва. Този човек не се смущаваше от дреболии. Поне в това отношение бе истински син на баща си.

Празникът щеше да продължи три дни, макар че Угедай щеше да стане хан в края на първия. Хазар вече беше видял как Темуге тича като обезумял и се мъчи да организира нещата така, че всички способни да се състезават да участват в игрите. Беше му се оплакал от трудностите, разправяше нещо за стрелци, които щели да участват и в конните състезания, и за бегачи, които искали и да се борят. Хазар го беше разкарал, вместо да слуша досадните подробности. Вярно, че някой трябваше да организира всичко това, но тази работа не му приличаше на достойна за воин. По подхождаше на учения му брат, който се оправяше с лъка по-зле и от малко дете.

— Излезте напред, Мечи кожи — извика съдията.

Хазар се откъсна от мислите си и загледа състезанието. Джебе беше надарен стрелец. Дори името му означаваше „стрела“ и го беше получил след изстрел, повалил коня на самия Чингис. Говореше се, че хората му ще участват във финалните състезания. Хазар забеляза, че Джебе като че ли не страда след изнурителната нощ, макар че се беше сражавал, за да спаси Угедай. Жегна го мъничко завист, когато си спомни, че навремето също можеше да препуска цяла нощ и да се бие на следващия ден без почивка и храна освен няколко глътки айраг, кръв и мляко. Но все пак знаеше, че не е пропилял добрите си години. Заедно с Чингис беше завладял народи и бе накарал дзинския император да коленичи. Това бе най-гордият момент в живота му, но му се искаше да има още няколко години безгрижна сила, без болезненото прещракване в бедрото, без подутото коляно или поне без малките твърди бучки под рамото, където преди години се беше пречупил върхът на копие. Разтърка разсеяно мястото, докато Джебе и деветимата му воини се подреждаха в редица на сто крачки от стената. От това разстояние мишените изглеждаха съвсем мънички.

Джебе се разсмя на нещо и тупна един от хората си по гърба. Хазар го гледаше как огъва и бавно отпуска лъка си няколко пъти, как разкършва рамене. Хиляди воини, жени и деца се бяха събрали да гледат и стояха неподвижни и мълчаливи, докато отборът чакаше вятъра да утихне.

Вятърът спря и слънцето сякаш започна да напича по-силно. Стената беше поставена така, че стрелците хвърляха дълги сенки, но светлината не им пречеше да се прицелват добре. Темуге беше премислил всички дребни подробности.

— Готови — каза Джебе, без да се обръща.

Хората му се наредиха от двете му страни с по една стрела на тетивата и три на земята пред тях. Нямаше точки за стил, а само за точност, но Хазар знаеше, че Джебе ще се представи колкото се може по-изящно — въпрос на чест и гордост.

— Начало! — извика съдията.

Стрелците поеха дъх едновременно, опънаха лъковете като един и пуснаха стрелите точно преди отново да поемат дъх. Десет стрели полетяха високо във въздуха, описаха лека дъга и се забиха в стената. Съдии изтичаха и вдигнаха флагчета, за да покажат успешните изстрели. Гласовете им се извисиха в смълчания въздух: викаха „Уухай!“ за всяко попадение в центъра на мишената.

Началото беше добро. Десет флагчета. Джебе се ухили на хората си и те стреляха отново веднага щом съдиите се дръпнаха. За да преминат в следващия етап, трябваше да улучат само тридесет и три щита с четиридесет стрели. Направиха го да изглежда лесно — три пълни десетки и само два пропуска, или тридесет и осем точки общо. Тълпата нададе радостни викове и Хазар изгледа кръвнишки Джебе. От друга страна, не беше прав. Слънцето грееше, а те бяха живи.

Не разбираше защо Угедай беше оставил Чагатай жив. Той самият не би го направил, но пък вече не беше във вътрешния кръг на хана, както беше по времето на Чингис. Сви рамене. Субодай и Хаджиун щяха да знаят. Те винаги знаеха. Някой от тях щеше да му каже.