Сребърна империя

Угедай гледаше брат си и отново му се прииска да можеше да знае колко му остава да живее. Всичко зависеше от това. Синът му нямаше безжалостната воля, необходима, за да го наследи. Ако Угедай умреше още днес, Гуюк нямаше да стане приемник на рода му, на рода на Чингис. Властта щеше да премине у мъжа пред него — у брат му. Угедай потърси спокойствие, макар че сърцето му прескачаше в гърдите и разпращаше непрекъсната болка, острие, забиващо се между ребрата му. Не беше спал и знаеше, че рискува да рухне всеки момент. Беше изпил кана червено вино, за да успокои нервите си, като бе добавил и прах от напръстник. Още усещаше горчивината му на езика си и главата го болеше, сякаш някой бавно я премазваше.

Ясно му беше, че може да управлява като хан само няколко дни, преди сърцето му да се предаде и да се пръсне в гърдите му. Ако участта му беше такава и ако убиеше Чагатай, държавата щеше да се разкъса от междуособни войни. Толуй не бе достатъчно силен да я удържи цяла. Нито той, нито синът на Угедай бяха събрали верни военачалници, които да ги защитят при подобна развръзка. Вътрешната борба щеше да се реши от силата, не от кръвта.

Човекът, който стоеше пред него и криеше напрежението си, бе може би най-добрата надежда за държавата. Нещо повече — Чагатай щеше да бъде избраникът на Чингис, ако не се беше родил брат им Джучи. Влажната коса го засърбя и Угедай несъзнателно се почеса. Гвардейците продължаваха да го гледат, но той нямаше да ги остави да принудят Чагатай да падне на колене. Не и днес, макар част от него да копнееше да го види.

— Тук си в безопасност, братко — рече той. — Дадох ти думата си.

— А думата ти е желязо — почти машинално отговори Чагатай.

Двамата си спомняха и почитаха убежденията на баща си. Сянката на великия хан ги обгръщаше като наметало. Общите спомени накараха Чагатай да се намръщи, изведнъж изпаднал в недоумение. Беше очаквал да го убият, но Угедай изглеждаше по-скоро разтревожен, отколкото тържествуващ или жадуващ за отмъщение. Вдигна вежди с интерес, когато Угедай се обърна към гвардейците.

— Излезте. Онова, което имам да казвам, е само за брат ми.

Мъжете понечиха да си тръгнат, но Угедай вдигна ръка и ги спря.

— А, и кажете на орлок Субодай да дойде.

— Както заповядаш, господарю — отвърна командирът.

Гвардейците излязоха, а миг по-късно влезе Субодай. Вратата се затвори и тримата останаха сами в отекващата зала.

Угедай стана от трона и слезе при Чагатай. Отиде до масичката, наля си айраг от една кана, отпи голяма глътка и се намръщи, когато течността опари язвите в устата му.

Чагатай хвърли поглед към Субодай. Военачалникът го гледаше свирепо, сякаш бе враг. Чагатай му намигна.

Угедай бавно пое дъх. Гласът му трепереше от напрежение, че казва онова, което бе държал толкова дълго в тайна.

— Аз съм наследникът на баща ни, Чагатай. Не ти, нито Толуй или Хаджиун, синът на Джучи или някой от военачалниците. По залез ще приема клетвата на народа.

И млъкна. Чагатай и Субодай не казаха нищо и мълчанието се проточи. Угедай погледна през високия прозорец. Градът му, макар и притихнал и уплашен след страшната нощ, беше прекрасен.

— Съществува цял свят извън онзи, който познаваме — тихо рече той. — С култури, народи и войски, които никога не са чували за нас. Да, и с градове, по-велики от Йенкин и Каракорум. За да оцелеем, за да растем, ние трябва да останем силни. Трябва да завладеем нови земи, така че войската ни да е винаги нахранена, винаги в движение. Спирането означава смърт, Чагатай.

— Знам — отвърна Чагатай. — Не съм глупак.

Угедай се усмихна уморено.

— Не си. Ако беше, щях да заповядам да те убият в двора заедно с хората ти.

— Тогава защо все още съм жив? — попита Чагатай. Опита се да зададе въпроса небрежно, макар че той го изгаряше още откакто бе видял Субодай в двора.

— Защото може да не доживея да видя как държавата се разраства, Чагатай — най-сетне каза Угедай. — Защото сърцето ми е слабо и мога да умра всеки момент.

Двамата мъже пред него го зяпнаха стъписано. Угедай не можеше да понесе да чака въпросите им. Продължи да говори почти с облекчение, думите сякаш потекоха сами.

— Жив съм благодарение на горчиви дзински прахове, но няма как да знам колко време ми е останало. Исках само да видя града си завършен и да стана хан. И ето ме тук, все още жив, макар да живея в болка.

— Защо научавам това чак сега? — бавно попита Чагатай. Беше зашеметен от онова, което чуваше. Досети се за отговора още преди Угедай да го изрече и кимна, когато брат му заговори.

— Щеше ли да ми дадеш две години да построя града и гробницата си? Не, щеше да ме предизвикаш още в мига, в който научиш. Вместо това аз създадох Каракорум и ще бъда хан. Мисля, че баща ни би оценил рисковете, които аз поех, братко.

Чагатай поклати глава. Парчетата, над които се бе чудил, започнаха да се подреждат.

— Тогава защо…? — започна той.

— Каза, че не си глупак, Чагатай. Обмисли го внимателно, както съм го правил хиляди пъти. Аз съм наследник на баща си, но сърцето ми е слабо и мога да свърша всеки момент. Тогава кой ще води народа?

— Аз — тихо рече Чагатай.