Сребърна империя

Угедай кимна и Субодай бързо зараздава заповеди. Джебе излезе пръв, като остави шестима воини да охраняват бъдещия хан. Угедай и Торогене го последваха заедно с Толуй и семейството му. Докато бързаха по дългия коридор, Угедай видя, че ръката на Толуй все посяга към жена му или синовете му, сякаш той още не можеше да повярва, че всички са в безопасност.

— Децата, Угедай — каза Торогене.

Той я погледна и видя, че лицето й е пребледняло и изпито от тревога. Прегърна я през рамо, за да я успокои — и да успокои и себе си. Огледа се, но не видя никой, който да познава добре двореца. Къде се беше дянал прислужникът му Барас агур? Обърна се към Джебе.

— Трябва да знам дали синът ми Гуюк е жив. Дъщерите ми също. Нека някой от хората ти отиде в покоите им — да попита слугите. Искам отговор колкото се може по-бързо. И намерете съветника ми Яо Шъ, а също и Барас агур. Да се размърдат. Да се разбере кой е останал жив.

— Както заповядаш, господарю — бързо отвърна Джебе и сведе глава. Угедай изглеждаше превъзбуден и бе трудно да прецени настроението му. Беше нещо повече от възбудата след битка, когато животът тече по-буйно в жилите ти.

Угедай забърза напред и жена му трябваше да подтичва, за да не изостане. Някъде отпред се чуха приближаващи стъпки и той сви по друг коридор, по-далеч от звука. Трябваха му нови дрехи и искаше да измие кръвта и мръсотията от себе си. Трябваше му и време, за да помисли.

Яздеха към двореца на Угедай. Хаджиун бе пребледнял. По улиците се търкаляха трупове, локви потъмняваща кръв бяха оцапали каменните канавки. Не всички мъртъвци носеха отличителните белези на гвардейците на Угедай — мнозина бяха с тъмни делове или опушена на лампи броня, безцветна и мръсна на светлината на изгрева. Кървавата нощ бе свършила, но Хаджиун тръпнеше от ужас от онова, което го чакаше в двореца.

Чагатай яздеше небрежно и клатеше глава при вида на клането с такова неодобрение, че Хазар обмисляше дали да не му пререже гърлото и да изтрие противната физиономия от лицето му. Присъствието на тримата телохранители на Чагатай обаче го възпираше. Те не зяпаха мъртъвците. Погледите им не се откъсваха нито за миг от двамата мъже, които яздеха с господаря им — човека, който щеше да стане хан, преди денят да е свършил.

Улиците бяха пусти. Дори някои работници да бяха излезли от домовете си след сблъсъците и писъците през нощта, гледката на толкова много трупове ги беше пропъдила и ги беше накарала да се приберат и да залостят вратите си. Шестимата конници стигнаха до стъпалата към портите на двореца. Върху светлия мрамор лежаха трупове, кръвта им се беше разтекла по жилките на камъка.

Чагатай не слезе от коня си, а го подкара нагоре по стъпалата. Цъкаше с език, докато конят му предпазливо стъпваше покрай труповете. Главната порта към първия двор зееше отворена и нямаше никой, който да оспори правото му да влезе. Грачеха гарвани, в небето вече кръжаха соколи и лешояди, привлечени от миризмата на смърт. Хаджиун и Хазар се спогледаха мрачно, докато минаваха под сянката на вратата към двора. Сребърното дърво сияеше в светлината на утрото, прекрасно и безжизнено.

Военачалниците добре разчитаха случилото се тук. Не бе имало сражение с редици повалени мъже: труповете лежаха хаотично, убити отзад или повалени от стрели, които така и не са могли да видят. Почти усещаха изненадата на защитниците, когато облечените в тъмно мъже са се появили и са започнали да ги избиват, преди те да успеят да организират някакъв отпор. Чагатай най-сетне спря коня си и слезе от седлото. Изглеждаше някак унесен. Завърза изнервения от миризмата на кръв кон за един стълб и каза високо:

— Започвам да се боя за брат си.

Хазар се напрегна и един от телохранителите вдигна ръка към него, за да му напомни за присъствието им. Хилеше се, наслаждавайки се на представлението на господаря си.

— Не е нужно да се боиш — разнесе се глас, от който всички подскочиха.

Чагатай моментално се извъртя и сабята му светкавично излезе от ножницата. Хората му реагираха с почти същата бързина, готови да посрещнат евентуалната атака.

Субодай стоеше под един украсен варовиков свод. Не носеше броня. Утринният ветрец още не беше изсушил петната пот по копринената му туника. Лявата му ръка беше превързана и Чагатай видя петното кръв под плата. Лицето на Субодай бе уморено, но строго, а очите му бяха свирепо впити в мъжа, отговорен за цялата смърт и разруха около тях.

Чагатай отвори уста да иска някакво обяснение, но Субодай продължи:

— Моят господар Угедай те чака в залата за приеми. Поздравява те с добре дошъл в дома си. Гарантира, че си в безопасност.

Произнесе последните думи така, сякаш засядаха в гърлото му.

Чагатай извърна поглед пред яростта в очите му. Разбра, че е победен. Беше заложил всичко на тази нощ. Не погледна нагоре, когато чу стъпки и се появиха стрелците. Прехапа устна и кимна замислено. Все пак беше син на баща си. Изправи се и прибра сабята, сякаш изпълняваше ритуал. На лицето му не се забелязваше дори следа от изумление или разочарование. Усмихна се криво на Субодай и каза: