Сребърна империя

Двете момчета се хвърлиха през невинно изглеждащото пространство. Стрелата профуча на косъм зад гърба на Кублай. Той се просна по корем, Сорхатани го издърпа и го прегърна с отчаяно облекчение. Обърна се със синовете си към Толуй и той им кимна. На челото му беше избила пот. Беше се оженил за невъзможно прелестна жена. Усмихна се на свирепото й изражение — приличаше на вълчица с малките си. Наруга се, че не ги последва веднага, преди стрелецът да сложи нова стрела на тетивата. Беше изгубил момента, а заедно с него вероятно и живота си. Огледа се за някакъв щит — маса или дори плат, за да се прикрие. Коридорът все така беше притихнал, нападателите даваха възможност на стрелеца да си свърши работата. Толуй отново пое бавно дъх да подготви мускулите си да скочи през откритото пространство, ужасен от мисълта, че стрелата може да се забие в него и да го повали пред семейството му.

— Субодай! — извика Сорхатани.

Той се обърна към нея, видя молбата в очите й и разбра. Нямаше с какво да запречи отвора за времето, което им трябваше. Погледът му се спря върху единствената лампа. Изобщо не му харесваше мисълта отново да потопи помещението в мрак, но нямаше друга възможност. Грабна лампата и я запрати през дупката. Докато тя се разбиваше, Толуй прелетя през опасното пространство и се озова при семейството си. Субодай чу как стрелата се заби във вратата. Кублай нададе радостен вик, Монгке се присъедини.

Още няколко мига стаята остана осветена от пламналото масло от другата страна, но после нападателите стъпкаха огъня и всичко потъна в мрак. Все още нямаше и следа от приближаващото зазоряване. Свирепото блъскане по вратата се поднови.

Вратата на вътрешната стая изобщо не можеше да се мери с външната. Щеше да забави нападателите само за няколко мига. Така че Толуй започна да трупа барикада на входа. Докато работеше, стисна за миг синовете си за вратовете в израз на бащинска обич и ги прати в спалнята на Угедай да съберат всичко, което могат да вдигнат. Видя как Торогене им каза нещо и те се отпуснаха — даваше им насоки. Двете момчета бяха свикнали с командите на майка си, така че веднага се подчиниха на едрата и блага, но енергична Торогене.

Намериха друга лампа. Торогене я подаде на Сорхатани и тя я сложи така, че светлината й да достига до Субодай. Лампата хвърляше огромни сенки, грамадни черни фигури, които подскачаха и танцуваха. Всички се чувстваха като джуджета в сравнение с тях.

Работеха с мрачна съсредоточеност. Субодай и Хуран знаеха, че ще имат само миг за оттегляне, когато нападателите избият външната врата. Избутаният пред нея диван почти нямаше да ги забави. Зад тях Сорхатани и Толуй издигаха барикадата, без да говорят, изнервени от страха и недоспиването. Момчетата им носеха дървени плоскости, постелки, дори един тежък пиедестал, който извлякоха по пода, като оставиха дълъг белег по дървото. Барикадата обаче нямаше да издържи срещу яките нападатели. Дори младият Кублай го разбираше, а може би го виждаше в потъмнелите лица на родителите си. Накрая събраха всичко възможно, застанаха задъхани зад барикадата с Угедай и Торогене и зачакаха.

Сорхатани сложи ръка на рамото на Кублай. С другата си ръка стискаше дългия нож на Субодай. Отчаяно й се искаше да има повече светлина. Ужасяваше се от мисълта да я убият в тъмното, да я пометат борещи се кървави тела. Изобщо не й се помисляше, че може да изгуби Кублай и Монгке. Сякаш беше застанала на ръба на дълбока пропаст и да гледа към тях беше като да направи крачка напред и да полети в бездната. Чу бавното дълбоко дишане на Толуй и започна да му подражава, вдишваше през носа. Помогна й донякъде. После външната врата внезапно изпука и се разцепи по дължина, а мъжете отвън завиха тържествуващо.

Субодай и Хуран внимаваха за стрелеца от другата страна на вратата. Трябваше да преценяват кога ударите по бързо разпадащата се врата ще му попречат, за да забиват сабите си в лицата в тъмното. Нападателите напираха, знаеха, че най-сетне са близо до целта си. Доста от тях паднаха с викове от остриетата, които политаха напред като змийски езици и изчезваха, преди стрелецът да успее да види мишените си. Някой в коридора крещеше в агония. Хуран се беше задъхал. Беше изпълнен с възторг от хладнокръвието на военачалника, който се биеше до него. Изражението на Субодай беше такова, сякаш обучаваше млади бойци.

Но въпреки това не можеха да удържат вратата. Напрегнаха се, когато долната й част се пръсна на трески. Горната остана да виси, крепена от резето. Нападателите се бутаха наведени под него, а двамата сечаха оголените им вратове. Отказваха да отстъпят, макар че стрелецът се беше преместил и бе улучил Хуран.

Хуран знаеше, че има счупени ребра. Всяко поемане на дъх беше агония, сякаш издуващите се дробове опираха разбито стъкло, а той не можеше дори да провери раната и да види дали бронята го е спасила. Още мъже заритаха резето, изкъртваха го от гнездата му в стената. Когато цялата врата най-сетне паднеше, двамата защитници щяха да бъдат пометени.