Читаем Сребърна империя полностью

Двете момчета се хвърлиха през невинно изглеждащото пространство. Стрелата профуча на косъм зад гърба на Кублай. Той се просна по корем, Сорхатани го издърпа и го прегърна с отчаяно облекчение. Обърна се със синовете си към Толуй и той им кимна. На челото му беше избила пот. Беше се оженил за невъзможно прелестна жена. Усмихна се на свирепото й изражение — приличаше на вълчица с малките си. Наруга се, че не ги последва веднага, преди стрелецът да сложи нова стрела на тетивата. Беше изгубил момента, а заедно с него вероятно и живота си. Огледа се за някакъв щит — маса или дори плат, за да се прикрие. Коридорът все така беше притихнал, нападателите даваха възможност на стрелеца да си свърши работата. Толуй отново пое бавно дъх да подготви мускулите си да скочи през откритото пространство, ужасен от мисълта, че стрелата може да се забие в него и да го повали пред семейството му.

— Субодай! — извика Сорхатани.

Той се обърна към нея, видя молбата в очите й и разбра. Нямаше с какво да запречи отвора за времето, което им трябваше. Погледът му се спря върху единствената лампа. Изобщо не му харесваше мисълта отново да потопи помещението в мрак, но нямаше друга възможност. Грабна лампата и я запрати през дупката. Докато тя се разбиваше, Толуй прелетя през опасното пространство и се озова при семейството си. Субодай чу как стрелата се заби във вратата. Кублай нададе радостен вик, Монгке се присъедини.

Още няколко мига стаята остана осветена от пламналото масло от другата страна, но после нападателите стъпкаха огъня и всичко потъна в мрак. Все още нямаше и следа от приближаващото зазоряване. Свирепото блъскане по вратата се поднови.

Вратата на вътрешната стая изобщо не можеше да се мери с външната. Щеше да забави нападателите само за няколко мига. Така че Толуй започна да трупа барикада на входа. Докато работеше, стисна за миг синовете си за вратовете в израз на бащинска обич и ги прати в спалнята на Угедай да съберат всичко, което могат да вдигнат. Видя как Торогене им каза нещо и те се отпуснаха — даваше им насоки. Двете момчета бяха свикнали с командите на майка си, така че веднага се подчиниха на едрата и блага, но енергична Торогене.

Намериха друга лампа. Торогене я подаде на Сорхатани и тя я сложи така, че светлината й да достига до Субодай. Лампата хвърляше огромни сенки, грамадни черни фигури, които подскачаха и танцуваха. Всички се чувстваха като джуджета в сравнение с тях.

Работеха с мрачна съсредоточеност. Субодай и Хуран знаеха, че ще имат само миг за оттегляне, когато нападателите избият външната врата. Избутаният пред нея диван почти нямаше да ги забави. Зад тях Сорхатани и Толуй издигаха барикадата, без да говорят, изнервени от страха и недоспиването. Момчетата им носеха дървени плоскости, постелки, дори един тежък пиедестал, който извлякоха по пода, като оставиха дълъг белег по дървото. Барикадата обаче нямаше да издържи срещу яките нападатели. Дори младият Кублай го разбираше, а може би го виждаше в потъмнелите лица на родителите си. Накрая събраха всичко възможно, застанаха задъхани зад барикадата с Угедай и Торогене и зачакаха.

Сорхатани сложи ръка на рамото на Кублай. С другата си ръка стискаше дългия нож на Субодай. Отчаяно й се искаше да има повече светлина. Ужасяваше се от мисълта да я убият в тъмното, да я пометат борещи се кървави тела. Изобщо не й се помисляше, че може да изгуби Кублай и Монгке. Сякаш беше застанала на ръба на дълбока пропаст и да гледа към тях беше като да направи крачка напред и да полети в бездната. Чу бавното дълбоко дишане на Толуй и започна да му подражава, вдишваше през носа. Помогна й донякъде. После външната врата внезапно изпука и се разцепи по дължина, а мъжете отвън завиха тържествуващо.

Субодай и Хуран внимаваха за стрелеца от другата страна на вратата. Трябваше да преценяват кога ударите по бързо разпадащата се врата ще му попречат, за да забиват сабите си в лицата в тъмното. Нападателите напираха, знаеха, че най-сетне са близо до целта си. Доста от тях паднаха с викове от остриетата, които политаха напред като змийски езици и изчезваха, преди стрелецът да успее да види мишените си. Някой в коридора крещеше в агония. Хуран се беше задъхал. Беше изпълнен с възторг от хладнокръвието на военачалника, който се биеше до него. Изражението на Субодай беше такова, сякаш обучаваше млади бойци.

Но въпреки това не можеха да удържат вратата. Напрегнаха се, когато долната й част се пръсна на трески. Горната остана да виси, крепена от резето. Нападателите се бутаха наведени под него, а двамата сечаха оголените им вратове. Отказваха да отстъпят, макар че стрелецът се беше преместил и бе улучил Хуран.

Хуран знаеше, че има счупени ребра. Всяко поемане на дъх беше агония, сякаш издуващите се дробове опираха разбито стъкло, а той не можеше дори да провери раната и да види дали бронята го е спасила. Още мъже заритаха резето, изкъртваха го от гнездата му в стената. Когато цялата врата най-сетне паднеше, двамата защитници щяха да бъдат пометени.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чингисхан
Чингисхан

Роман В. Яна «Чингисхан» — это эпическое повествование о судьбе величайшего полководца в истории человечества, легендарного объединителя монголо-татарских племен и покорителя множества стран. Его называли повелителем страха… Не было силы, которая могла бы его остановить… Начался XIII век и кровавое солнце поднялось над землей. Орды монгольских племен двинулись на запад. Не было силы способной противостоять мощи этой армии во главе с Чингисханом. Он не щадил ни себя ни других. В письме, которое он послал в Самарканд, было всего шесть слов. Но ужас сковал защитников города, и они распахнули ворота перед завоевателем. Когда же пали могущественные государства Азии страшная угроза нависла над Русью...

Валентина Марковна Скляренко , Василий Григорьевич Ян , Василий Ян , Джон Мэн , Елена Семеновна Василевич , Роман Горбунов

Детская литература / История / Проза / Историческая проза / Советская классическая проза / Управление, подбор персонала / Финансы и бизнес
О, юность моя!
О, юность моя!

Поэт Илья Сельвинский впервые выступает с крупным автобиографическим произведением. «О, юность моя!» — роман во многом автобиографический, речь в нем идет о событиях, относящихся к первым годам советской власти на юге России.Центральный герой романа — человек со сложным душевным миром, еще не вполне четко представляющий себе свое будущее и будущее своей страны. Его характер только еще складывается, формируется, причем в обстановке далеко не легкой и не простой. Но он — не один. Его окружает молодежь тех лет — молодежь маленького южного городка, бурлящего противоречиями, характерными для тех исторически сложных дней.Роман И. Сельвинского эмоционален, написан рукой настоящего художника, язык его поэтичен и ярок.

Илья Львович Сельвинский

Проза / Историческая проза / Советская классическая проза