Сребърна империя

Хуран хриптеше и продължаваше да сече, търсеше оголени вратове и ръце. Виждаше мушкащи към него остриета и усещаше пробожданията по раменете и краката си. Усещаше и желязна горчивина в устата си. Ръцете му сякаш започнаха да се движат по-бавно, докато замахваше и замахваше, а всеки дъх го изгаряше със сладостта и жегата си.

Падна. Май се беше подхлъзнал в локва кръв. Чия ли беше? Видя как желязното резе отлита настрани. Стаята изглеждаше някак по-светла, сякаш вълчата зора най-сетне беше дошла. Изпъшка, когато някой настъпи китката му и изпукаха кости, но болката беше мимолетна. Беше мъртъв, преди Субодай да се обърне да посрещне мъжете, които влетяха с рев в стаята, подивели от успеха си и жадни да изпълнят онова, за което бяха дошли.

Безизходното положение пред портите се беше превърнало в триумф за Чагатай. Наслаждаваше се на изражението на чичовците си, когато Джелме доведе тумана си на негова страна. Туманът на Толуй застана на страната на Хазар и Хаджиун: воините му едва се удържаха, тъй като знаеха, че господарят им и семейството му са в града — и че може би вече не са сред живите.

Един по един всички военачалници доведоха хората си при градските стени, които се губеха в мрака. Повече от сто хиляди воини стояха готови за бой, ако се наложи, но в тях нямаше бойна настървеност. Поне докато командирите им стояха и само се гледаха студено.

Синът на Джучи Бату беше застанал на страната на Хаджиун и Хазар. Беше само на седемнадесет, но водеше своите хиляда души с високо вдигната глава. Беше принц въпреки младостта си и участта на баща си. Угедай се беше погрижил за това и го бе издигнал така, както Чингис никога не би направил. Но въпреки това Бату беше избрал да застане срещу най-могъщия човек от племената. Хаджиун изпрати вестоносец, за да му благодари.

Умът на Хаджиун работеше много по-бързо, отколкото можеше да се предположи по спокойния му вид. Смяташе, че Джелме още е верен на Угедай, въпреки че Чагатай го беше приел на своя страна. Не беше малко една шеста от войската му да се обърне срещу него в решаващия момент. Но въпреки това двете страни бяха равностойни. Хаджиун мислено видя как войската се нахвърля срещу самата себе си и се топи, докато не останат живи само стотици, после десетки, а накрая единици. Какво щеше да стане тогава с великата мечта, която им бе завещал Чингис? Той самият никога не би подкрепил подобно прахосване на живот и сила — не и сред собствените си сънародници.

Вълчата зора изпълзя на изток и земята едва забележимо посивя. Вече нямаше нужда от факли. Чагатай бъбреше с дружинниците си и се смееше отривисто: наслаждаваше се на новия ден и на всичко, което щеше да донесе той.

Щом златната ивица на изгряващото слънце се появи на изток, първият помощник на Чагатай го потупа по гърба и мъжете около него нададоха радостни викове. Звукът бързо се поде от другите тумани на негова страна. Воините на Хазар и Хаджиун мълчаха навъсено. Не бе нужен ум като на Субодай, за да се разтълкува удоволствието на Чагатай. Хаджиун гледаше с присвити очи как хората на Чагатай започват да се спешават, за да коленичат пред него като пред хан. Сви устни, яростта му растеше. Трябваше да спре това, преди да тръгне като вълна през туманите и Чагатай да стане хан в море от клетви още преди участта на Угедай да е известна.

Подкара коня си напред и вдигна ръка да спре мъжете, които понечиха да го последват. Хазар също излезе напред и двамата поеха сами през редиците воини към Чагатай.

Племенникът им беше готов още когато направиха първата си стъпка в негова посока, както беше готов цялата нощ. Изтегли сабята си с явно заплашителен жест, но все пак се усмихна и направи знак на хората си да ги пуснат. Изгряващото слънце освети войската и броните заблестяха като море от желязна плът, покрито с люспи, застрашително.

— Настъпи нов ден, Чагатай — каза Хаджиун. — Ще видя брат ти Угедай сега. Ще отвориш града.

Чагатай погледна още веднъж на изток и кимна замислено.

— Изпълних дълга си, чичо. Защитих града от онези, които можеха да създадат безредици в него в навечерието на полагането на клетвата. Ела, препусни с мен към двореца на брат ми. Трябва да съм сигурен, че е в безопасност.

Ухили се, докато изговаряше последните думи, и Хаджиун извърна поглед — не искаше да го гледа. Портите се отвориха и всички видяха пустите улици на Каракорум.