Сребърна империя

Субодай вече не беше млад, но бе в пълно бойно снаряжение и беше войник повече години, отколкото бе възрастта на повечето от нападателите. Когато налетяха във вихър от остриета, той бързо се хвърли шест крачки назад, после рязко се извъртя, замахна и посече най-близкия преследвач в гърлото. Следващите двама засякоха безразборно люспестата му броня, оставяха ярки белези по тъмния метал. Умът на Субодай бе кристално ясен и много по-бърз от движенията им. Беше възнамерявал пак да отстъпи, но забързаните им удари му показваха тяхната умора и отчаяние. Замахна отново, този път странично, и стоманата мина през челото на единия, разряза кожата и кръвта го ослепи. Това беше грешка. Двама сграбчиха дясната ръка на Субодай. Трети го подкоси и той рухна на пода.

Изпадна в безумна ярост. Махаше с ръце и риташе, използваше бронята си като оръжие и непрекъснато се движеше, за да бъде по-трудна мишена. Металните пластини на крака му отвориха дълбок разрез в нечие бедро, после чу рев и още хора се изсипаха в стаята — много повече, отколкото можеше да задържи. Бореше се отчаяно, макар да знаеше, че е изгубил и че Угедай също е изгубил. Чагатай щеше да стане хан. Усети вкуса на собствената си кръв в гърлото си, горчив като яростта му.

Зад барикадата Угедай и Толуй чакаха рамо до рамо. Сорхатани стоеше с лъка, но не можеше да стреля, докато Субодай бе все още жив. Щом той падна, тя пусна две стрели между съпруга си и брат му. Ръцете й не бяха силни за пълно опъване на лъка, но едната стрела все пак улучи един от нападателите, докато се хвърляше напред; другата се отплесна от тавана. Угедай застана пред нея, докато тя се мъчеше с треперещи пръсти да сложи трета стрела. Гледката отвъд барикадата бе закрита от пресягащи се ръце, остриета и окървавени лица и в първия миг той не разбра какво става. Трепна от рева, когато във външната стая нахлуха още мъже. Сорхатани видя как от гърлото на обърнат към нея воин се подаде острие, сякаш изведнъж му беше поникнал дълъг кървав език. Мъжът падна и се загърчи. После изведнъж всичко стихна.

Угедай и Толуй бяха запъхтени като кучета. В предната стая група бронирани мъже довършваха нападателите с бързи и ефективни удари.

Сред тях стоеше Джебе. Изобщо не обърна внимание на оцелелите и дори на Угедай. Беше видял лежащия на земята Субодай и коленичи до него точно когато военачалникът с мъка се надигна. Субодай клатеше глава. Беше замаян и покрит с рани, но жив.

Джебе стана и поздрави Угедай със сабята си и с усмивка.

— Радвам се да видя, че си добре, господарю.

— Как така се озова тук? — рязко попита Угедай, все още обхванат от гняв и страх.

— Чичовците ти ме изпратиха, господарю, начело на четиридесет души. Наложи се да убием много хора, за да стигнем до теб.

Толуй потупа радостно брат си по гърба, обърна се и прегърна Сорхатани. Кублай и Монгке се заудряха игриво по раменете, после се сборичкаха.

— Субодай? — каза високо Угедай.

Видя как изцъкленият поглед на Субодай се проясни.

Един от воините понечи да го подкрепи, но военачалникът избута раздразнено ръката му. Все още беше потресен от разминаването на косъм със смъртта в краката на нападателите. Изправи се и Джебе се обърна към него, сякаш докладваше.

— Счупеното копие затвори градските порти. Всички тумани са отвън. Може вече да се бият.

— Тогава как си успял да влезеш в града ми? — остро попита Угедай. Огледа се за Хуран и си спомни с болка, че той беше жертвал живота си при вратата.

— Прекатерихме стените, господарю — отвърна Джебе. — Военачалникът Хаджиун ни изпрати преди да препусне и да се опита да мине през портите. — Видя изненаданата физиономия на Угедай и сви рамене. — Не са много високи, господарю.

Угедай осъзна, че в стаите е по-светло. Зората бе дошла и денят обещаваше да е чудесен. Сепна се, като се сети, че това е денят на полагането на клетва. Как щеше да продължи след нощ като тази? Това, че вече имаше „след“, бе повече, отколкото беше очаквал в последните моменти от нападението. Чувстваше се замаян, изгубен в събитията, които не бяха под контрола му.

Откъм коридора се чуха тичащи стъпки. В стаята влетя вестоносец и рязко спря, смаян от купищата трупове и нападали по пода оръжия. В покоите едва се дишаше от вонята на разпрани черва и урина.

— Докладвай — заповяда Джебе.

Младежът се овладя и се обърна към него.

— Портите са отворени, военачалнико. Тичах по целия път. Насам идва въоръжена сила.

— Разбира се, че идва — обади се Субодай и дълбокият му глас стресна присъстващите. Всички погледнаха към него и Угедай изпита облекчение, че старият воин е тук. — Всички, които са били извън стените през нощта, ще дойдат да видят кой е оцелял.

Обърна се към Угедай.

— Господарю, имаме съвсем малко време. Трябва да си чист и преоблечен, когато те видят. Покоите ти трябва да се запечатат. Най-малкото за днес.