Сребърна империя

Хаджиун чу движение отдясно и рязко се обърна и видя войска — настъпваше в редици. Не можеше да прецени колко е голяма, но сърцето му се сви, щом видя знамената на онези, които бяха верни на Чагатай.

Двете страни се гледаха кръвнишки. Бяха приблизително равностойни, но Чагатай беше направил достатъчно и го знаеше. Хаджиун и Хазар нямаше да започнат междуособици пред Каракорум.

Угедай беше сам.

5.

— Долу, Хуран! — извика Субодай, докато тичаше.

Хуран се просна под дупката във вратата, Субодай пусна тетивата и стрелата изчезна със съскане в мрака на коридора. Оттам долетя задавен вик. Субодай опъна лъка и стреля отново. Разстоянието бе по-малко от десет крачки. Всеки воин от племената можеше да улучи дупката от толкова близо. Веднага щом пусна втората стрела, Субодай клекна и се претърколи настрани. Още не беше спрял, когато в стаята избръмча стрела. Заби се обаче някъде зад него.

Хуран се беше изправил, опрял гръб на вратата, гледаше дупката. Нечия ръка бръкна през нея и пръстите зашариха за резето отдолу. Хуран замахна със сабята си и отсечената ръка тупна на пода. Разнесе се нечовешки писък, но бързо заглъхна: онези отвън сигурно бяха отнесли другаря си или бяха сложили край на мъките му.

Субодай кимна на Хуран. Въпреки разликата в ранга си, те бяха двамата най-опитни воини в помещението, способни да останат спокойни и да мислят дори когато миризмата на кръв изпълваше всичко.

Субодай се обърна към Угедай и каза:

— Нужна ни е втора позиция, господарю.

Човекът, който щеше да става хан, стоеше с вълчия меч на баща си, дишаше твърде плитко и изглеждаше ужасно блед. Не отговори и Субодай се намръщи и заговори по-високо, надяваше се да изтръгне по-младия мъж от транса му със силата на гласа си.

— Ако избият вратата, ще ни пометат, Угедай. Разбираш ли? Трябва ни второ място, линия на отстъпление. Аз и Хуран ще останем до тази врата, но ти трябва да отведеш момчетата и жените във вътрешните стаи и да залостите вратата.

Угедай бавно завъртя глава и откъсна поглед от тъмната дупка, която сякаш бълваше омразата на онези от другата страна.

— Нима очакваш да се свра някъде, за да си спечеля още няколко мига живот? Когато собствените ми деца са в опасност някъде навън? Предпочитам да умра тук, прав, и с лице към врага.

Субодай видя, че говори съвсем сериозно, но погледът на Угедай се отмести към Сорхатани и двамата й синове. После се спря на по-младия му брат Толуй и Угедай въздъхна.

— Добре, Субодай, но ще се върна тук. Толуй, вземи жена си и синовете си и елате.

— Вземи лъка — каза Субодай, свали колчана от гърба си и го метна на Угедай.

Петимата внимателно отстъпиха назад, като внимаваха да са извън обсега на стрелеца в коридора. Знаеха, че ги дебне, а много добре познаваха търпението на сънародниците си, свикнали да ловуват мармоти в степите. Обхватът на стрелеца образуваше конус, който пресичаше предната стая през центъра.

Съвсем неочаквано Угедай се метна през опасното пространство, а Сорхатани се претърколи и се изправи плавно на крака като танцьорка. Стигнаха до безопасно място и се обърнаха. Стрелецът от коридора не беше пуснал стрела.

Толуй стоеше от другата страна. Беше намерил прикритие зад една колона със синовете си. Лицето му бе напрегнато от страх за тях.

— Аз съм последен, момчета, ясно? — каза той.

Монгке веднага кимна, но Кублай поклати глава и каза с треперещ глас:

— Ти си най-големият и най-бавният. Нека аз да съм последен.

Толуй обмисли думите му. Ако стрелецът чакаше със стрела на тетивата и опънат наполовина лък, можеше да стреля за миг, почти без да се цели. И сигурно щеше да улучи. Блъскането по вратата бе спряло, сякаш нападателите чакаха удобен момент. Може би наистина беше така. С крайчеца на окото си видя как Торогене му маха да тръгва.

Разстоянието бе само няколко крачки през стаята, но се беше превърнало в пропаст. Толуй пое дълбоко и бавно дъх, за да се успокои. Помисли си за баща си. Чингис му беше разказвал за дъха, как мъжете го задържат, когато са уплашени, или рязко поемат дъх, преди да се хвърлят в атака. Това бе едно от нещата, които трябва да следиш у врага. Колкото до самия теб, дишането е средство да управляваш страха. Отново вдиша бавно и препускащото в гърдите му сърце леко се успокои. Толуй се усмихна на нервното неподчинение на Кублай.

— Прави каквото ти се казва, момче. По-бърз съм, отколкото си мислиш. — Постави ръце на раменете на синовете си и прошепна: — Тръгвате заедно. Готови? Сега!