Читаем Сребърна империя полностью

Хаджиун овладя нетърпението си. Мъжете сведоха глави и тръгнаха по възложените им задачи. Един доведе коня на Хазар — почти черен скопец, който започна да цвили и да рита, докато го оседлаваха.

— Вземи си бойците, братко — каза Хаджиун.

Хазар впери поглед в него и видя напрежението на лицето му. Сви рамене, даде знак на стоящите наблизо командири и четиридесетина воини мигом се озоваха до него. Като че ли напоследък дори Хазар не рискуваше, докато чакаше новолунието.

До зазоряване имаше още много време, но лагерът беше нащрек и движението на толкова много хора събуди всички, покрай които минаваха. Навсякъде около тях се чуваха гласове, плачеха бебета.

Светлините на факлите хвърляха златиста светлина върху Каракорум. Стените бяха светлосиви сенки в нощта, но западната порта от дъб и желязо блестеше в нощта. Хазар се намръщи, наведе се напред в седлото и се взря в нея.

— Досега не я бях виждал затворена — каза през рамо.

И без да се замисля, пришпори коня и препусна напред. Воините му го последваха, сякаш правеха маневра на бойното поле. Звуците на лагера, гласовете — всичко това се изгуби в тропота на копита, пръхтенето на конете, дрънченето на метал и сбруи. Западната порта на Каракорум растеше пред тях. Хазар вече различаваше редиците мъже, които стояха обърнати навън, сякаш го предизвикваха.

— Точно затова те събудих — отвърна Хаджиун.

Двамата бяха братя на великия хан и чичовци на следващия. Бяха доказали авторитета си военачалници и всеки войн от народа знаеше имената им. Стигнаха пред портата и дръпнаха юздите. Хората им спряха зад тях с ръце върху дръжките на сабите. Нервите на всички и от двете страни бяха опънати като тетиви на лъкове. Хаджиун и Хазар се спогледаха и слязоха от конете.

Застанаха в прахта — трева нямаше, земята отдавна беше отъпкана от оживеното движение през портата. И двамата усещаха мрачните погледи на онези срещу тях. Мъжете при портата нямаха обозначения за ранг, никакви знамена и пряпорци не показваха кои са. Хаджиун и Хазар имаха чувството, че гледат разбойници от младите си години, хора, които не признават никакъв народ и държава.

— Познавате ме — внезапно изрева Хазар. — Кой смее да застане на пътя ми?

Най-близките трепнаха от гласа, който можеше да се извиси над цяло бойно поле, но не отговориха, нито помръднаха.

— Не виждам означения на туман или мингхан в редиците ви. Не виждам знамена, а само долна сбирщина скитници без господар. — Замълча и ги изгледа свирепо. — Аз съм Хазар Ворджигин, от вълците, от народа под властта на великия хан. Ще отговаряте, когато ви питам.

Някои от мъжете се размърдаха нервно, но не отстъпиха и никой не проговори. Хазар прецени, че са около триста. Нямаше съмнение, че положението при другите четири порти на Каракорум е същото. Озъбените зад него дружинници бяха по-малко на брой, но пък бяха най-добрите бойци и стрелци, които можеха да съберат двамата с Хаджиун. Достатъчна бе само една дума и щяха да атакуват.

Хазар погледна Хаджиун. Едва сдържаше гнева си от наглото безочие на онези срещу тях. Ръката му недвусмислено се отпусна на дръжката на сабята. Воините и от двете страни се напрегнаха, готови за кръвопролитието.

Хаджиун обаче едва забележимо поклати глава. Хазар се намръщи, оголи зъби, наведе се към най-близкия от онези при портата и почти задиша в лицето му.

— Аз казвам, че сте безродни скитници, без означения за ранг и произход. Не напускайте поста си, докато не се върна. Смятам да мина през червата ви и да вляза в града.

Мъжът се потеше и примигваше от ръмжащия в лицето му глас.

Хазар и Хаджиун яхнаха конете и обърнаха гръб на кръговете светлина и обещанията за смърт. Щом се отдалечиха на достатъчно разстояние, Хаджиун каза:

— Това трябва да е работа на Счупеното копие. Угедай е в града и някой не иска да му се притечем на помощ.

Хазар кимна. Сърцето му още биеше бясно. От години не беше виждал подобно неподчинение. Беше бесен.

— Моите десет хиляди ще отвърнат на обидата — озъби се той. — Къде е Субодай?

— Не съм го виждал, откакто отиде при Угедай.

— Прати вестоносци до неговия туман и до Джебе. С или без тях, Хаджиун, ще вляза в този град.

Братята и хората им се разделиха и препуснаха по различни пътеки, които щяха да доведат пред портите на Каракорум четиридесет хиляди мъже.



Шумът от другата страна на вратата затихна почти напълно. С мълчаливи знаци Субодай и Толуй вдигнаха един тежък диван и го замъкнаха до вратата.

— Има ли друг начин да се влезе? — промърмори Субодай.

Угедай поклати глава, поколеба се и каза:

— В спалнята ми има прозорци, но отвън е отвесна стена.

Субодай изсумтя недоволно. Първото правило на сражението бе ти да избереш терена. Второто — да познаваш терена. И двете предимства му бяха отнети. Огледа потъналата в сянка група, като се мъчеше да прецени настроението им. Монгке и Кублай бяха ококорени и развълнувани от тръпката да участват в истинско приключение. Изобщо не осъзнаваха опасността, в която се намираха. Сорхатани посрещна погледа му спокойно, без да каже нищо. Субодай извади от ботуша си дълъг нож и й го подаде.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чингисхан
Чингисхан

Роман В. Яна «Чингисхан» — это эпическое повествование о судьбе величайшего полководца в истории человечества, легендарного объединителя монголо-татарских племен и покорителя множества стран. Его называли повелителем страха… Не было силы, которая могла бы его остановить… Начался XIII век и кровавое солнце поднялось над землей. Орды монгольских племен двинулись на запад. Не было силы способной противостоять мощи этой армии во главе с Чингисханом. Он не щадил ни себя ни других. В письме, которое он послал в Самарканд, было всего шесть слов. Но ужас сковал защитников города, и они распахнули ворота перед завоевателем. Когда же пали могущественные государства Азии страшная угроза нависла над Русью...

Валентина Марковна Скляренко , Василий Григорьевич Ян , Василий Ян , Джон Мэн , Елена Семеновна Василевич , Роман Горбунов

Детская литература / История / Проза / Историческая проза / Советская классическая проза / Управление, подбор персонала / Финансы и бизнес
О, юность моя!
О, юность моя!

Поэт Илья Сельвинский впервые выступает с крупным автобиографическим произведением. «О, юность моя!» — роман во многом автобиографический, речь в нем идет о событиях, относящихся к первым годам советской власти на юге России.Центральный герой романа — человек со сложным душевным миром, еще не вполне четко представляющий себе свое будущее и будущее своей страны. Его характер только еще складывается, формируется, причем в обстановке далеко не легкой и не простой. Но он — не один. Его окружает молодежь тех лет — молодежь маленького южного городка, бурлящего противоречиями, характерными для тех исторически сложных дней.Роман И. Сельвинского эмоционален, написан рукой настоящего художника, язык его поэтичен и ярок.

Илья Львович Сельвинский

Проза / Историческая проза / Советская классическая проза