Сребърна империя

Въпреки че помещението бе пусто, Субодай усещаше бдителни погледи отвсякъде. Отиде до един прозорец и загледа новия град и туманите в степта. Слънцето клонеше към залез и хвърляше дълги ивици от злато и сянка на земята и улиците долу. Угедай бе подбрал добре мястото, с планините на юг и минаващата наблизо широка пълноводна река. Субодай бе минал покрай част от канала, построен да докарва вода в града. Беше изумително, докато не се замислиш, че тук бяха работили един милион души в продължение на почти две години. Всичко е възможно, стига да разполагаш с достатъчно злато и сребро. Запита се дали Угедай ще оцелее, за да се наслаждава на творението си.

Беше изгубил представа за времето. Накрая чу приближаващи се гласове. Гвардейците на Угедай влязоха и заеха местата си. Субодай усети как погледите им се плъзнаха и спряха върху него като единствената възможна заплаха в помещението. Угедай влезе последен. Лицето му бе по-подпухнало и по-бледо, отколкото го помнеше. Трудно бе да не се сетиш за Чингис при вида на тези жълти очи и Субодай се поклони дълбоко.

Угедай отвърна на поклона и седна на една пейка под прозореца. Дървото бе полирано и инкрустирано със злато и Угедай плъзна ръката си по него, наслаждавайки се на допира, докато гледаше навън към Каракорум. Затвори очи за момент. Залязващото слънце хвърляше последните си златни лъчи във високото помещение.

Не изпитваше любов към Субодай, колкото и да се нуждаеше от него. Ако военачалникът беше отказал да изпълни най-бруталната заповед на Чингис, по-големият брат на Угедай Джучи щеше отдавна да е хан. Ако Субодай беше задържал ръката си, ако не се бе подчинил поне веднъж, сега нямаше да ги грози криза на властта, която можеше да унищожи всички.

— Благодаря, че ме изчака. Надявам се, слугите са се погрижили за удобството ти? — най-сетне попита той.

Субодай се намръщи на въпроса. Беше очаквал ритуалното гостоприемство на гера, но лицето на Угедай беше видимо уморено.

— Разбира се, господарю. Нужно ми е съвсем малко.

Откъм вратата се чуха стъпки. В помещението влязоха още гвардейци, следвани от Толуй и жена му Сорхатани. Угедай стана.

— Добре си дошъл в дома ми, братко. Не очаквах, че и прекрасната ти жена ще ме удостои с честта да дойде. — Обърна се любезно към Сорхатани. — Децата ти добре ли са?

— Да, господарю. Доведох само Монгке и Кублай. Обзалагам се, че в момента създават грижи на хората ти.

Угедай смръщи вежди. Беше помолил Толуй да дойде в двореца заради собствената му безопасност. Знаеше най-малко за два заговора, които целяха отстраняването на по-малкия му брат, но беше очаквал да му обясни това насаме. Погледна го и видя как очите на брат му се стрелнаха за миг нагоре, след което се насочиха към земята. Трудно можеше да се откаже нещо на Сорхатани.

— А другите ти синове? Не са ли с теб? — попита Угедай брат си.

— Изпратих ги при един братовчед за няколко месеца. Ще пропуснат полагането на клетвата, но ще се погрижа да я положат както подобава, когато се върнат.

— О — разбиращо рече Угедай.

Двама от синовете щяха да оцелеят, независимо какво щеше да се случи. Запита се дали всъщност Сорхатани не е променила заповедта му цялото семейство да се яви в двореца. Може би беше права да не е твърде доверчива в тези опасни времена.

— Не се съмнявам, че военачалникът Субодай е пълен с новини и свирепи предупреждения, братко — рече Угедай. — Можеш да се върнеш в покоите си, Сорхатани. Благодаря, че намина да ме видиш.

Отпращането не можеше да бъде отказано и Сорхатани се поклони сковано. Угедай забеляза яростния поглед, който хвърли на Толуй, докато се обръщаше. Вратите отново се отвориха и тримата мъже останаха сами, с осмина гвардейци покрай стените.

Угедай им посочи масата и седнаха. И тримата бяха по-предпазливи, отколкото бяха предполагали, че е възможно.

На Угедай му писна от всичко това, събра чашите, напълни ги и ги бутна към гостите си. Те посегнаха към тях едновременно — знаеха, че всяко колебание ще покаже, че се страхуват да не бъдат отровени. Угедай не ги накара да чакат дълго и пресуши своята чаша на три бързи глътки.

— На вас двамата ви имам доверие — безцеремонно рече той и облиза устни. — Толуй, спрях един опит за покушение срещу теб или срещу синовете ти. — Толуй едва забележимо присви очи и се напрегна. — Шпионите ми чуха и за друг опит, но не зная чий е и времето не ми стига. Мога да се справя с онези, които търсят моята смърт, но трябва да те помоля да останеш в двореца. Иначе няма да мога да те защитавам, докато не стана хан.

— Значи нещата наистина са толкова лоши? — попита изуменият Толуй. Знаеше, че в лагера има брожения, но новината за открити нападения го беше потресла. Искаше му се и Сорхатани да беше тук и да чуе това. По-късно трябваше да й разкаже всичко.