Сребърна империя

Излязоха на светло и Угедай се загледа в завършената арена. Настроението му се повиши още повече при вида на наредените един над друг редовете за сядане — хиляди и хиляди пейки, простиращи се сякаш безкрайно пред него. След кръвопролитието при входа стадионът се беше опразнил изумително бързо и Угедай чуваше ясните мелодични трели на някаква птица. Изкушаваше се да извика и да види дали ще чуе ехото от собствения си глас. Трийсет хиляди души от народа му можеха да седнат тук и да гледат надбягванията, борбите и състезанията по стрелба. Щеше да е великолепно.

Нещо по лицето го засърбя. Почеса се и погледна почервенелия си пръст. Нечия чужда кръв.

— Ето тук, Хуран, на това място ще стана хан. И ще чуя клетвите на народа си.

Хуран кимна отсечено и Угедай му се усмихна. Знаеше, че верността на командира е абсолютна. Но въпреки това не спомена за слабото си сърце, което всеки момент можеше да отнеме живота му. Не каза на Хуран, че всяка сутрин се буди с облекчение, че е преживял нощта и вижда още един изгрев, нито как остава все по-късно и по-късно през нощта от опасения, че това може да е последният му ден. Виното и прахът от напръстник му носеха облекчение, но той знаеше, че всеки следващ ден, всеки следващ дъх е дар за него. Как можеше да се страхува от убиец, щом винаги се намираше в сянката на смъртта? Помисли си дали да не сложи щипка от праха под езика си. Хуран нямаше да посмее да попита какво е това.

— До новолунието остават три дни, Хуран. Ти ме запази жив досега, нали? Колко нападения успя да осуетиш?

— Седем, господарю — тихо отвърна Хуран.

Угедай го изгледа остро.

— Зная само за пет, като броим и днешното. Как така седем?

— Моят човек в кухнята предотврати отравянето ти тази сутрин, господарю. И трима от воините на брат ти бяха убити при свада.

— Сигурен ли си, че са били дошли да ме убият?

— Не, господарю, не съм — призна Хуран. Беше оставил един от тях жив и беше поработил върху него, но беше награден за усилията си единствено с писъци и проклятия.

— Действал си прибързано, Хуран — рече Угедай, но без съжаление. — Предвидили сме подобни атаки. Храната ми се проверява, слугите ми се подбират човек по човек. Градът ми е обсаден от безброй шпиони и воини, преструващи се на обикновени бояджии и дърводелци. И в същото време отворих Каракорум и хората продължават да прииждат. Трима дзински велможи са се настанили в собствения ми дворец, както и двама християнски монаси, които са дали обет за бедност и затова спят в сеното в конюшните. Полагането на клетвата ще е… интересно време, Хуран. — Въздъхна, като видя мрачната разтревожена физиономия на войника. — Ако всичко сторено от нас не е достатъчно, може би не ми е писано да оцелея. Бащата небе обича добрата игра, Хуран. Може би ще ти бъда отнет въпреки всичките ти усилия.

— Не и докато съм жив, господарю. Аз ще те нарека хан.

Говореше така уверено, че Угедай се усмихна и го потупа по рамото.

— Тогава ме придружи до двореца, Хуран. Трябва да продължа със задълженията си след тази малка забава. Мисля, че накарах орлок Субодай да ме чака достатъчно дълго.

Субодай беше оставил доспехите си в покоите, които му бяха дали. Всеки воин от племената знаеше как Чингис навремето бе приближил свой враг без оръжие и беше прерязал гърлото му с люспа от бронята си. Затова Субодай облече лек дел, гамаши и сандали. Дрехите му бяха донесени специално, чисти и нови, от най-добрите материали. Колко разкош имаше в тези стаи! Угедай беше заимствал от всяка култура, с която се бяха сблъскали при завоеванието. Гледката смущаваше Субодай, макар че не можеше да опише с думи неудобството си. Още по-зле му се отразяваше суматохата и бързането по коридорите на двореца, които гъмжаха от хора, тичащи да изпълняват непонятни му задачи и поръчения. Не беше предполагал, че толкова много хора са заети е подготовката за полагането на клетвата. На всеки ъгъл и във всяка ниша имаше гвардейци, но при толкова много непознати лица Субодай през цялото време се чувстваше неспокоен. Определено предпочиташе откритото пространство.

Половината ден беше отминал. Той сграбчи един тичащ покрай него слуга и нещастникът извика от изненада. Угедай бил зает с нещо в града, но знаел, че Субодай го чака.

Субодай не можеше да си тръгне, без това да се изтълкува като обида, така че стоеше в притихналата приемна и с всеки изминал час му ставаше все по-трудно да прикрие нетърпението си.