Сребърна империя

Угедай се обърна към Субодай. Военачалникът седеше, облечен в прости дрехи, но излъчваше авторитет. Угедай за миг се запита дали това не се дължи просто на репутацията му. Трудно беше да не гледаш с благоговение Субодай, ако знаеш какво е постигнал през живота си. Войската дължеше успеха си колкото на Чингис, толкова и на него. Но на Угедай му бе все по-трудно да не изпитва омраза към него. Потисна я, както правеше вече повече от две години. Все още имаше нужда от този човек.

— Ти си предан, Субодай — рече той. — Най-малкото на волята на баща ми. Благодарение на теб всеки ден получавам вести за Счупеното копие.

Мъчеше се да запази спокойствие. Част от него искаше да остави Субодай в степите, извън Каракорум, да игнорира стратега, когото баща му ценеше повече от всички останали. Но само глупак можеше да пропилее на вятъра такъв талант. Дори предизвикан открито, Субодай не потвърди, че е източникът на появилите се в двореца вестоносци, макар Угедай да бе почти сигурен в това.

— Служа, господарю — отвърна Субодай. — Имаш клетвата ми, като наследник. Нямам намерение да я престъпвам.

За миг гневът на Угедай се надигна в главата му като бял шип. Този човек беше прерязал гърлото на Джучи в снега, а сега седеше тук и говореше за клетвата си. Пое дълбоко дъх. Субодай беше твърде ценен, за да го пропилява. Трябваше да бъде управляван, изваден от равновесие.

— Брат ми Джучи също беше чул обещанията ти, нали?

За негово удоволствие лицето на военачалника изгуби цвета си.

Субодай помнеше всяка подробност от срещата с Джучи в северните снегове. Синът на Чингис беше разменил живота си за живота на хората си и семействата им. Джучи знаеше, че ще умре, но беше очаквал възможност да поговори отново с баща си. Субодай бе прекалено истински мъж, за да шикалкави и да увърта кое е добро и кое — лошо. Тогава го беше почувствал като предателство, сега също го чувстваше по този начин. Кимна рязко.

— Убих го, господарю. Постъпих неправилно и живея с това.

— Значи си престъпил думата си, така ли, Субодай? — притисна го Угедай и се наведе над масата.

Чашата му се обърна с метално дрънчене и Субодай се пресегна и я изправи. Не можеше да не поеме цялата вина върху себе си. Просто не можеше.

— Да — отвърна той с пламнали от гняв и срам очи.

— Тогава възстанови честта си! — изрева Угедай и удари масата с юмруци.

Трите чаши се преобърнаха и виното се разля като кръв. Гвардейците изтеглиха мечовете си и Субодай скочи, почти очакваше да го нападнат. Впери поглед в Угедай, който все още седеше. И коленичи толкова рязко, колкото се беше изправил.

Угедай нямаше представа до каква степен смъртта на брат му е измъчвала Субодай. Военачалникът и баща му бяха запазили това помежду си. Случилото се бе откровение и му трябваше време да помисли какво означава то. Заговори инстинктивно — връзваше Субодай със собствените му вериги.

— Възстанови честта си, военачалнико, като запазиш живота на друг син на Чингис достатъчно дълго, за да стане хан. Духът на брат ми не би искал да види семейството си разкъсано и изоставено. Духът на баща ми също. Погрижи се за това, Субодай, и намери покой. Не ме интересува какво ще стане по-нататък, но ти ще си сред първите, които ще положат клетва. Това ще е подобаващо.

Гърдите го боляха, кисела пот изби на челото и под мишниците му. Огромна тежест затисна раменете му, сърцето му заби все по-бавно и по-бавно. От седмици не беше спал добре. Постоянният страх от смъртта го изтощаваше и го крепеше единствено волята му. Беше смаял двамата си гости с внезапната си ярост, но понякога едва успяваше да се контролира. Твърде дълго бе живял с огромен товар на гърба и понякога просто не можеше да запази спокойствие. Щеше да стане хан, пък било то и само за един ден. Субодай и Толуй го наблюдаваха разтревожено.

— И двамата ще пренощувате тук — рече Угедай малко задавено. — Няма по-безопасно място от това. Нито в степите, нито в града.

Толуй, който вече се бе настанил удобно в предоставените му покои, кимна. Субодай се поколеба. Не можеше да разбере този син на Чингис, нито какво го тласка напред. Долавяше някаква смътна тъга у Угедай, някаква самота, въпреки че беше заобиколен от множество хора. Субодай знаеше, че ще е по-полезен в степта. Всяка реална заплаха би дошла оттам, от тумана на Чагатай. Но въпреки това сведе глава пред мъжа, който утре по залез-слънце щеше да е хан.

Угедай разтърка очи и усети как замайването отминава. Не можеше да им каже, че очаква Чагатай да стане хан след него. Само духовете знаеха колко време му е останало, но беше построил града си. Беше оставил знака си в степите и щеше да стане хан.

Събуди се в тъмното. Потеше се в топлата нощ. Обърна се в леглото. Жена му до него се размърда. Той отново започна да се унася, но чу далечен тропот, сякаш някой тичаше, и моментално се разсъни, надигна глава и се заслуша. Кой тичаше в този час? Слуга? Затвори отново очи и чу леко почукване по външната врата на покоите. Изруга тихо, хвана жена си за рамото и я разтърси.

— Обличай се, Торогене. Нещо става.