Сребърна империя

— Може би така щеше да направи — призна Субодай, който най-добре от всички знаеше колко безжалостен бе ханът. — Ако Чагатай беше глупак, щях да се съглася с теб. Ако беше изненада — да, би могло да проработи. Бих ти казал да опиташ, но така само ще намериш смъртта си. Затова просто приеми думите ми — Чагатай е готов за подобен ход. Всяка група въоръжени мъже, приближаваща тумана му, се посреща с настръхнали оръжия и готови за атака воини. Той всеки ден планира убийство и затова се страхува от същото.

— Заедно командваме предостатъчно хора, че да се доберем до него — заяви Хазар, макар и не толкова самоуверено.

— Може би. Ако реагират само неговите десет хиляди, бихме могли да се доберем до него, но мисля, че нещата вече са отишли твърде далеч. Каквато и игра да играе Угедай, той даде две години на брат си да шепне в уши и да дава обещания. Без сянката на хана всички ние бяхме принудени да управляваме земите около нас и да действаме така, сякаш единствено нашият глас има значение. Аз лично открих, че това ми харесва. Вие не почувствахте ли същото? — Субодай изгледа останалите и поклати глава. — Народът се разпада на племена от тумани, свързани не кръвно, а от военачалниците, които ги водят. Не, няма да атакуваме Чагатай. Целта ми е да не допуснем междуособици, да не бъдем искрата, която да ги подпали.

— Значи отново се връщаме към въпроса как да запазим Угедай жив — рече малко раздразнено Хазар.

— Не само това — отвърна Субодай. — Отново се връщаме към въпроса как да запазим достатъчна част от народа непокътната за него, за да има на кого да е хан. Надявам се, че не очакваш да намеря отговора само за един ден, Хазар. Можем да победим тук и да видим Угедай с конските опашки, а в същото време да гледаме как Чагатай взема със себе си половината войска и половината държава. Колко време ще мине преди двамата ханове да се изправят един срещу друг на бойното поле с войските си?

— Съвсем ясно се изрази, Субодай — рече Хаджиун. — Но не можем просто да стоим със скръстени ръце и да чакаме катастрофата.

— Не можем — съгласи се Субодай. — Добре, знам достатъчно, за да ви имам доверие. Джелме го няма, защото се среща с двама от военачалниците, които може би са верни на Чагатай. Ще разбера повече, когато си разменим съобщения. Не мога да се срещна отново с него — и да, Хазар, това е точно една от онези тайни игри, които така презираш. Залогът е твърде висок, за да можем да си позволим погрешна стъпка.

— Може би си прав — замислено отвърна Хазар.

Субодай го изгледа твърдо.

— Ще ми трябва и думата ти, Хазар.

— За какво?

— Че няма да действаш на своя глава. Вярно е, че Чагатай тича всеки ден, макар и да не се отдалечава много от воините си. Има известна възможност да разположиш стрелци на тайни места и да го премахнеш, но ако се провалиш, ще съсипеш всичко, за което работеше брат ти, всичко, което струваше живота на толкова много от онези, които обичаше. Целият народ ще потъне в пламъци, Хазар.

Хазар зяпна военачалника, който сякаш беше прочел мислите му. Всички видяха гузното му изражение, преди да успее да надене студената физиономия. Субодай заговори отново, без да му даде възможност да отговори:

— Думата ти, Хазар. Искаме едно и също, но не мога да планирам около теб, без да знам какво ще направиш.

— Имаш я — навъсено рече Хазар.

Субодай кимна, сякаш това бе незначителна подробност от разговора.

— Ще ви държа в течение. Не можем да се срещаме често покрай всички шпиони в лагера, така че ще използваме доверени вестоносци. Не записвайте нищо и никога повече не споменавайте името Чагатай. Наричайте го Счупеното копие, ако трябва да говорите за него. И знайте, че ще намерим някакво решение.

Субодай се изправи плавно и благодари на Хазар за гостоприемството му.

— А сега трябва да тръгвам и да разбера какво са обещали на Джелме в замяна на подкрепата му.

Сведе глава и пъргаво слезе по стъпалата. Само като го гледаха, Хазар и Хаджиун се почувстваха като дъртаци.

— Бъди благодарен за едно — тихо рече Хаджиун, докато военачалникът се отдалечаваше. — Ако той искаше да е хан, нещата щяха да са много по-трудни.

3.

Угедай стоеше в сенките в основата на рампата, която водеше към светлината и чистия въздух горе. Грамадният овал най-сетне беше завършен, всичко наоколо миришеше на дърво, боя и лак. Лесно беше да си представи как най-силните атлети на народа му излизат под рева на трийсет хиляди мъже и жени. Виждаше всичко това в мислите си и изведнъж осъзна, че се чувства добре за пръв път от много време. Дзинският лечител беше говорил много за опасностите от праха от напръстник, но Угедай знаеше само, че той успокоява постоянната болка в гърдите му. Преди два дни получи толкова остър пристъп, че беше рухнал на колене в покоите си. Намръщи се на спомена за притискането, сякаш беше затворен в тясно пространство и не можеше да си поеме дъх. Щипка от черния прах в чаша червено вино му беше донесла облекчение, сякаш някой бе разрязал стегнати около гърдите му въжета. Вървеше току пред смъртта, сигурен бе, но тя все още бе на две крачки зад него.