Читаем Сребърна империя полностью

— И сам си го виждал. Ако има злато, човек живее със страх, че някой ще му го отнеме, и затова вдига стени около него. Тогава всички научават къде е златото, идват и го взимат. Винаги става така, братко. Глупаците и златото вървят заедно.

— Така и няма да разбера дали мислиш като дете, или като голям мъдрец — отбеляза Хаджиун и си напълни още един джоб, без да спира да дъвче.

Хазар се опита да каже „мъдрец“ с пълна уста и се задави, така че се наложи брат му да го заудря по гърба. Двамата бяха добри приятели, откакто се помнеха.

Хазар избърса сълзите си, пое дълбоко дъх и отпи глътка айраг от издутия мях.

— Ще му трябват стени по новолуние, струва ми се.

Хаджиун машинално се огледа да види дали някой не ги подслушва. Около тях бе пуста поляна, само конете им пасяха наблизо. По-нататък воините усилено тренираха за голямото състезание, което бе обещал Угедай. Щеше да има сиви коне и брони за борците и стрелците, дори за онези, които спечелят надбягването през равнината. Накъдето и да погледнеха, мъжете се упражняваха по групи, но никой не се мотаеше твърде близко до тях. Хаджиун се отпусна.

— Чул ли си нещо?

— Не, но само глупак може да очаква полагането на клетва да мине като по вода. Угедай не е глупак, не е и страхливец. Изправи се срещу мен, когато полудях след… — Поколеба се и за момент погледът му стана отнесен и студен. — След като Чингис умря. — Отпи отново от силното питие. — Ако беше поискал клетвата им още тогава, никой от племената нямаше да посмее да вдигне ръка срещу него. А сега? Кой знае?

Хаджиун кимна мрачно.

— Сега Чагатай набра сила и половината народ се пита защо той да не е хан.

— Ще се лее кръв, братко. По един или друг начин — отвърна Хазар. — Надявам се само Угедай да знае кога да прощава и кога да прерязва гърла.

— Той има нас — рече Хаджиун. — Именно затова исках да се срещнем тук и да обсъдим плановете си, за да го видим като хан.

— Не бях извикан при белия му град, за да му давам съветите си, нали, Хаджиун? Не знаеш дали се доверява на нас повече, отколкото на всеки друг. А и защо да го прави? Ти самият можеше да си хан, ако искаше. Ти беше наследник на Чингис, докато синовете му пораснат.

Хазар забеляза раздразнението на брат си. В лагера непрекъснато се говореха подобни неща и тези приказки им бяха омръзнали.

— Така или иначе, по-добре ти, отколкото Чагатай. Виждал ли си го как тича с дружинниците си? Толкова млад, така мъжествен.

Наведе се от каруцата и подчертано се изплю на земята. Хаджиун се усмихна.

— Да не би да завиждаш, братко?

— Не на него, макар понякога младостта да ми липсва. Сега винаги ме мъчи някаква болежка. Стари рани, стари колене, онзи път, когато не успя да попречиш да ме прободат в рамото — всичко това боли.

— По-добре е от другото — отбеляза Хаджиун.

Хазар само изсумтя.

Джебе и Субодай вече идваха. Бяха в разцвета на силите си и Хаджиун и Хазар се спогледаха развеселено и заговорнически, докато ги гледаха как уверено крачат през лятната трева.

— Чаят е в чайника, месото е в купата — каза Хазар без никакви церемонии, докато двамата се качваха по стъпалата към гера на стария хан. — Обсъждаме как да запазим Угедай жив достатъчно дълго, за да понесе белите опашки.

Субодай се настани на ръба на платформата, провеси крака и се нахвърли върху месото и хляба. Много добре си даваше сметка, че Хаджиун и Хазар го чакат да каже нещо. Вниманието им не му хареса особено и той яде бавно, след което проми гърлото си с айраг.

Джебе се бе облегнал на плъстената стена и гледаше към града в далечината — приличаше на бяла мараня в топлия въздух. Различаваше златния купол на двореца на Угедай и с изненада установи, че му прилича на жълто око, взиращо се от града.

— Обърнаха се към мен — каза тихо Джебе.

Субодай спря да дъвче, а Хазар, който тъкмо се канеше да отпие глътка айраг, остави меха настрана. Джебе сви, рамене.

— Знаехме, че рано или късно ще се случи с някой от нас. Беше непознат, не носеше никакви отличителни белези.

— Чагатай ли го е пратил? — попита Хаджиун.

Джебе кимна.

— Че кой друг? Но не се споменаха никакви имена. Нямат ми доверие. Беше просто леко докосване, колкото да видят накъде ще скоча.

Субодай се намръщи.

— И ти скочи тук, пред очите на племената. Ясно е, че те следят.

— И какво от това? — наежи се Джебе. — Бях верен на Чингис. Нима настоявам да бъда известен с рожденото си име, като Зургедай? Нося името, което ми даде Чингис, и съм верен на сина, когото той посочи за свой наследник. Какво ме интересува кой ме вижда да говоря с военачалниците му?

Субодай въздъхна и остави последното си парче храна.

— Знаем кои най-вероятно ще осуетят полагането на клетвата. Не знаем обаче как ще го направят и колко мъже ще ги подкрепят. Ако беше дошъл при мен тихомълком, Джебе, щях да ти кажа да се съгласиш с всичко казано от тях, за да научиш плановете им.

— Кой иска да се прокрадва в тъмното, Субодай? — презрително изсумтя Хазар и погледна към брат си за подкрепа, но Хаджиун поклати глава.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чингисхан
Чингисхан

Роман В. Яна «Чингисхан» — это эпическое повествование о судьбе величайшего полководца в истории человечества, легендарного объединителя монголо-татарских племен и покорителя множества стран. Его называли повелителем страха… Не было силы, которая могла бы его остановить… Начался XIII век и кровавое солнце поднялось над землей. Орды монгольских племен двинулись на запад. Не было силы способной противостоять мощи этой армии во главе с Чингисханом. Он не щадил ни себя ни других. В письме, которое он послал в Самарканд, было всего шесть слов. Но ужас сковал защитников города, и они распахнули ворота перед завоевателем. Когда же пали могущественные государства Азии страшная угроза нависла над Русью...

Валентина Марковна Скляренко , Василий Григорьевич Ян , Василий Ян , Джон Мэн , Елена Семеновна Василевич , Роман Горбунов

Детская литература / История / Проза / Историческая проза / Советская классическая проза / Управление, подбор персонала / Финансы и бизнес
О, юность моя!
О, юность моя!

Поэт Илья Сельвинский впервые выступает с крупным автобиографическим произведением. «О, юность моя!» — роман во многом автобиографический, речь в нем идет о событиях, относящихся к первым годам советской власти на юге России.Центральный герой романа — человек со сложным душевным миром, еще не вполне четко представляющий себе свое будущее и будущее своей страны. Его характер только еще складывается, формируется, причем в обстановке далеко не легкой и не простой. Но он — не один. Его окружает молодежь тех лет — молодежь маленького южного городка, бурлящего противоречиями, характерными для тех исторически сложных дней.Роман И. Сельвинского эмоционален, написан рукой настоящего художника, язык его поэтичен и ярок.

Илья Львович Сельвинский

Проза / Историческая проза / Советская классическая проза