Сребърна империя

Темуге впери поглед в него.

— Надявам се действията ти да не са безгрижни като думите ти. Поне засили охраната си, Угедай.

Угедай кимна. Не си направи труда да спомене, че в пищно украсените стени се крият зорки очи. Точно в момента в гърдите на Темуге бяха насочени два арбалета от различни посоки. Достатъчно бе Угедай само да направи определен жест и чичо му щеше да се пресели в света на духовете.

— Изслушах те. Ще обмисля думите ти. Може би ще е по-добре да не се заемаш с библиотеката и школата ми, преди да е минало новолунието. Ако не оцелея дотогава, наследникът ми може да не прояви чак такъв интерес към Каракорум.

Млъкна, за да може чичо му да осмисли думите му. Знаеше, че вече поне един от влиятелните мъже ще направи всичко по силите си, за да го запази жив. Всеки си имаше цена, но тя почти никога не бе в злато.

— А сега трябва да поспя, чичо — рече Угедай. — Всеки ден е изпълнен с нови планове и работа. — Понечи да се надигне, но спря и продължи: — Ето какво ще ти кажа. Не съм бил сляп и глух през последните години. Народът на баща ми спря завоеванията за известно време, но какво от това? Хората се хранеха с мляко и кръв и са готови да бъдат поведени със свежи сили срещу света. И построих града си. Не се бой за мен, чичо. Зная всичко, което ми е нужно, за военачалниците и тяхната преданост.

Изправи се с пъргавината на младеж, докато чичо му трябваше да приеме протегнатата му ръка и се намръщи, когато кокалите му изпукаха.

— Мисля, че баща ти би се гордял с теб, Угедай — рече Темуге.

За негова изненада, Угедай се изкиска.

— Едва ли. Взех копелето на Джучи и го направих първенец и мингхан командир. Ще издигна Бату още повече, за да почета паметта на брат си. Чингис никога не би ми простил това. — Усмихна се при тази мисъл. — И не би харесал моя Каракорум, в това съм абсолютно сигурен.

Повика Барас агур да изпрати Темуге през тъмния град до задушаващата атмосфера на предателство и подозрения, която се бе настанила така удобно в големите лагери.

После взе каната, напълни бокала още веднъж и излезе на каменния балкон да погледа осветените от луната улици. Затвори очи и остави подухващия ветрец да охлади кожата му. Сърцето го заболя и той стисна ръката си, когато болката се разля по тялото му. Усети как по кожата му избива пот, вените му затуптяха и запулсираха с плашеща скорост, главата му се замая. Пресегна се слепешком и се подпря на каменния парапет, задиша бавно и дълбоко. Моментът на слабост отмина и сърцето му отново заби бавно. От огромното налягане в главата му проблясващите светлини се превърнаха в точици и всичко потъна в сенки, които можеше да вижда единствено той. Погледна с горчилка към студените звезди в небето. Под него имаше друга зала, изсечена в камъка. Понякога, когато болката идваше с такава сила, че го оставяше треперещ и немощен, не очакваше дори да я завърши. А ето че беше успял. Гробницата му беше готова, а той все още бе жив. Изпразни каната чаша по чаша, докато всичко около него не се завъртя.

— Колко още ми остава? — пиянски си прошепна той. — Дни? Или години? — Представяше си, че говори на духа на баща си, и махна с ръка. Виното се плисна. — Бях в мир, татко. В мир, когато си мислех, че времето ми е към края си. Какво ме интересуват твоите военачалници и техните… дребнави кавги? А ето че градът ми е издигнат и народът се събра, а аз още съм тук. Какво да правя сега?

Вслуша се в тъмнината за отговор, но отговор нямаше.

2.

Толуй галеше разсеяно мократа коса на жена си и гледаше как четиримата му синове се плискат с крясъци във водите на Орхон. Слънцето топлеше приятно, лежаха на брега и само присъствието на стражите му не му позволяваше да се отпусне напълно. Намръщи се при тази мисъл. Нямаше покой в лагера, където всеки се чудеше дали поддържа Чагатай, Угедай или военачалниците — или може би е от онези, които биха доносничили за всеки от тях. Понякога му се искаше двамата му по-големи братя да уредят тихомълком различията си, за да може да се наслади на ден като този, с прекрасната си жена в обятията си и с четиримата си здрави синове, които го умоляваха да им позволи да поплуват до водопада. Веднъж им беше забранил, но видя, че Кублай отново е предизвикал Монгке и двамата се промъкваха все по-близо и по-близо до брега, където една козя пътека водеше нагоре. Толуй гледаше през притворените си очи как двете по-големи момчета хвърлят виновни погледи към родителите си с надеждата, че са заспали под топлите лъчи на слънцето. Естествено, Арик-Боке и Хулегу не оставаха по-назад и кокалестите им момчешки телца почти трепереха от възбуда.

— Виждаш ли ги? — промърмори Сорхатани.

Толуй се усмихна.

— Почти се изкушавам да ги оставя да опитат. И двамата плуват като видри.

Плуването все още бе ново умение за племената от безкрайните степи. За хора, които се научаваха да яздят преди да могат да говорят, реките бяха изворът на живот за стадата или препятствие, когато бяха придошли. Едва неотдавна се бяха превърнали в източник на удоволствие за децата.