Сребърна империя

Когато подаде юздите на слугата и изкачи стъпалата на двореца си, здрачът се бе сгъстил до мек сумрак. Преди да влезе, погледна още веднъж назад към напиращия да се роди град. Дори оттук долавяше във вечерния въздух миризмата на прясно изкопана пръст и печената храна на работниците. Не беше планирал стадата добитък, оттатък стените, нито кудкудякащите кокошки на всеки ъгъл. Помисли си за пазара на вълна, който беше изникнал до западната порта. Не биваше да очаква търговията да замре само защото градът не е довършен. Беше избрал да го построи на място на стар търговски път, който да му вдъхне живот — и животът течеше с пълна сила, макар цели улици и райони все още да представляваха само купчини дъски, керемиди и каменни блокове.

Погледна към залязващото слънце и се усмихна на огньовете в степта около града. Народът му беше там и го очакваше. Войските му щяха да се хранят с тлъстото месо на овцете, угоени от лятната трева. Мисълта събуди глада му и Угедай облиза устни, докато минаваше през каменната порта, която не отстъпваше на портата на който и да е дзински град.

Спря за момент в отекващата зала до най-екстравагантния си жест. В центъра се издигаше дърво от плътно сребро — стигаше до самия купол на покрива, който имаше отвор като тавана на всеки гер. На бижутерите от Самарканд им бе потрябвала цяла година да леят и полират, но резултатът от усилията им изиграваше ролята си добре. Всеки, който влезеше в двореца, оставаше зашеметен от такова богатство. Някои виждаха в дървото образ на сребърните хора, на монголските племена, превърнали се в един народ. А по-мъдрите разбираха, че монголите ги е грижа толкова малко за среброто, че го използват като обикновен метал.

Угедай прокара ръка по ствола му, усещаше как металът изстудява пръстите му. Клоните се простираха настрани като пародия на живот и блестяха подобно на бяла бреза под лунна светлина. Той кимна доволно. Протегна се, докато роби и слуги палеха лампите около него. Пламъците им хвърляха черни сенки и изведнъж вечерта навън сякаш стана още по-тъмна.

Чу забързани стъпки и видя приближаващия прислужник Барас агур. Намръщи се на деловата му физиономия и купчината документи в ръцете му.

— След като се нахраня, Барас. Днес беше дълъг ден.

— Както кажеш, господарю, но имаш посетител — чичо ти. — Да му кажа ли да изчака, докато благоволиш да го приемеш?

Угедай разкопчаваше бойния си колан, но спря. И тримата му чичовци бяха дошли по негова заповед в степите около Каракорум и бяха разположили туманите си на огромни лагери. Беше им забранил да влизат в града и се зачуди кой ли се е осмелил да не му се подчини. Подозираше, че е Хазар, който гледаше на заповедите и законите като на инструменти, отнасящи се за другите, но не и за самия него.

— Кой от тях, Барас? — тихо попита Угедай.

— Господарят Темуге, господарю. Изпратих слуги да се погрижат за него, но чака много отдавна.

Барас агур направи жест с ръка, за да покаже колко се е придвижило слънцето в небето, и Угедай раздразнено сви устни. Братът на баща му много добре разбираше нюансите на гостоприемството. Само с идването си в отсъствието на хана вече правеше племенника си длъжен да го приеме. Угедай реши, че нарочно е постъпил така. Човек като Темуге беше твърде ловък, за да не се възползва и от най-малкото предимство. Но въпреки това имаше заповед военачалниците и първенците да останат в степите.

Въздъхна. Вече две години гласеше Каракорум за перлата на империята си. Живееше в блестяща изолация и бе направил всичко по силите си да я запази, но враговете и приятелите винаги са непредвидими. Знаеше, че положението няма да се запази дълго. Събра сили, докато вървеше след Барас агур към първата и най-пищна зала за аудиенции.

— Погрижи се незабавно да ми донесат вино, Барас. И храна. Нещо просто, като онова, което ядат воините в степта.

— Както заповядаш, господарю — отвърна прислужникът му, без да го слуша: мислите му бяха изцяло насочени към предстоящата среща.

Стъпките на двамата отекваха високо в смълчаните пусти коридори. Угедай дори не погледна картините, които обикновено му доставяха такова удоволствие. Двамата с Барас агур минаваха покрай най-добрите произведения на ислямските художници. Едва към края Угедай погледна към разкоша от цветове и се усмихна на образа на Чингис, водещ атаката при прохода Гърлото на язовеца. Художникът бе поискал цяло състояние за едногодишния си труд, но Угедай го удвои, когато видя резултата. Баща му продължаваше да живее на стената, както и в паметта му. Племената не владееха изкуството на рисуването и подобни произведения все още го караха да ахва и да се изпълва с благоговение. Темуге обаче чакаше, така че Угедай само кимна на образа на баща си, след което влезе в залата.