Сребърна империя

Годините не бяха пощадили брата на баща му. Навремето Темуге беше тлъст като угоено теле, но после бързо отслабна, така че кожата на гърлото му висеше и той изглеждаше много по-стар от истинската си възраст. Угедай погледна студено чичо си, докато онзи ставаше от покрития с коприна стол, за да го приветства. Беше истинско усилие да се държи любезно с човека, който бе сложил край на уединението му. Угедай нямаше илюзии. Народът го очакваше с нетърпение и Темуге бе само първият, пробил защитата му.

— Изглеждаш добре, Угедай — рече Темуге.

Приближи, сякаш се канеше да прегърне племенника си, и Угедай с мъка потисна изблика на раздразнение. Обърна се към Барас, с което принуди чичо си да отпусне протегнатите си ръце.

— Вино и храна, Барас. Или ще продължаваш да стоиш и да зяпаш като овца?

— Да, господарю — незабавно отвърна Барас агур и се поклони. — Ще изпратя писар да запише срещата.

Напусна тичешком и двамата се заслушаха в отдалечаващото се шляпане на сандалите му.

— Посещението ми не е официално, Угедай. Няма нужда от писари и записи.

— Значи си тук като мой чичо? А не защото племената са те избрали да се обърнеш към мен? И не защото ученият ми чичо е единственият човек, на когото всички фракции се доверяват достатъчно, че да се съгласят да ги представлява?

Темуге се изчерви от тона и точността на думите. Угедай вероятно имаше толкова шпиони в лагерите, колкото бяха и неговите собствени. Това бе едно от нещата, които народът беше научил от дзинците. Опита се да прецени настроението на племенника си, но задачата не беше от леките. Угедай дори не му беше предложил солен чай. Темуге преглътна на сухо, докато се мъчеше да разбере степента на неодобрение и раздразненост на по-младия мъж.

— Знаеш, че войските говорят само за това, Угедай — каза Темуге и пое дълбоко дъх, за да се успокои. Под погледа на светложълтите очи на Угедай не можеше да се отърси от усещането, че говори на някакво ехо на Чингис. Телом племенникът беше по-мек от великия хан, но в него имаше някаква хладина, която изнервяше. На челото на Темуге изби пот.

— Вече две години пренебрегваш империята на баща си… — започна той.

— Това ли мислиш, че правя? — прекъсна го Угедай.

Темуге го зяпна.

— Какво друго да мисля? Остави семействата и туманите навън и се захвана да строиш град, докато те пасат овце. Цели две години, Угедай! — Гласът му се сниши почти до шепот. — Някои започват да говорят, че духът ти се е пречупил от мъка по баща ти.

Угедай горчиво се усмихна наум. Дори споменаването на баща му беше като да изчоплиш коричката на рана. Знаеше всички слухове. Самият той бе пуснал някои от тях, за да кара враговете си да скачат на сенки. Но все пак той беше избраният наследник на Чингис, първия хан на народа. Воините почти боготворяха баща му и Угедай бе сигурен, че няма защо да се страхува от клюките в лагерите. Роднините му обаче бяха друго нещо.

Вратата се отвори и се появи Барас агур с дузина дзински слуги, които веднага се засуетиха около двамата, поставиха бронзови чаши и храна върху бялата покривка пред тях. Угедай направи знак на чичо си да седне с кръстосани крака на плочките и загледа с интерес как кокалите на стареца пукат и го карат да се мръщи от болка. Барас агур отпрати слугите и поднесе чай на Темуге, който прие с облекчение купата с дясната си ръка и отпи церемониално, както щеше да направи във всеки гер в степите. Угедай гледаше с нетърпение, докато наливаха червено вино в неговата чаша. Изпразни я бързо и я поднесе за още, преди Барас агур да успее да се отдалечи.

Угедай видя как погледът на чичо му се стрелна към доведения писар, който стоеше почтително до стената. Знаеше, че Темуге много добре разбира силата на писаното слово. Именно той беше събрал историите за Чингис и основаването на държавата. Угедай притежаваше един от първите томове, грижливо преписан на издръжлива козя кожа. Книгата бе едно от най-ценните му притежания. Но пък има моменти, когато човек предпочита да не бъде записван.

— Остави ни насаме, Барас — рече Угедай. — Остави каната, но вземи писаря със себе си.

Миг по-късно с Темуге отново бяха сами. Угедай пресуши чашата си и се оригна.

— Защо дойде при мен тъкмо сега, чичо? След месец можеше да влезеш свободно в Каракорум с хилядите ни сънародници за празника и пиршеството, за които ще се говори години наред.

Темуге изгледа преценяващо младия мъж. Лицето му изглеждаше уморено и напрегнато. Угедай си беше избрал странен товар с този град. Темуге знаеше, че само шепа мъже от лагерите дават повече от пукнат грош за Каракорум. За монголските военачалници, които познаваха Чингис, градът представляваше колосална приумица от бял мрамор и дзински вкус. Прииска му се да можеше да каже на младежа колко много харесва творението му, без това да прилича на мазно ласкателство. Наистина му харесваше. Самият той навремето бе мечтал да построи такъв град — място с широки улици, площади и дори с библиотека, с хиляди дъбови лавици, очакващи съкровищата, които някой ден щяха да се настанят по тях.