Читаем Сребърна империя полностью

— Но не ти ще си онзи, който ще се грижи за раните им, когато си съдерат кожите или си потрошат кокалите — отбеляза Сорхатани и се отпусна в обятията му.

Но все пак не каза нищо, когато Монгке внезапно се втурна към пътеката; голото му тяло блестеше на слънцето. Кублай хвърли последен бърз поглед към родителите си, но те не помръднаха и в следващия миг той също тичаше.

Толуй и Сорхатани се надигнаха веднага щом момчетата изчезнаха. Спогледаха се развеселено, когато Арик-Боке и Хулегу проточиха шии да видят върха на буйния водопад.

— Не знам кой е по-лош, Монгке или Кублай — рече Сорхатани, откъсна стрък трева и го задъвка. Толуй се изкиска и двамата казаха едновременно:

— Кублай. Монгке ми напомня за баща ми — малко тъжно рече Толуй. — Не се страхува от нищо.

Сорхатани тихо изсумтя.

— Помниш какво е казал баща ти, когато трябвало да избира между двама хилядници, нали?

— Бях там, жено — отвърна Толуй и моментално се върна в онзи момент. — Каза, че Усутай не се страхува от нищо, не усеща глад и жажда. И затова е неподходящ за командир.

— Баща ти беше мъдър. Човек трябва да изпитва малко страх, Толуй, пък било то и само за да се гордее, че го е победил.

Силен крясък накара и двамата да погледнат нагоре. Монгке се появи на ръба на водопада и се хвърли непохватно във вира. Височината беше не повече от десет стъпки, но за едно единадесетгодишно момче сигурно бе ужасяваща. Толуй се отпусна и се засмя, когато видя най-големия си син да се появява на повърхността — плюеше вода и пръхтеше, ослепително белите му зъби блестяха на фона на загорялата му от слънцето кожа. Арик-Боке и Хулегу нададоха ликуващи викове с тънките си гласчета и отново погледнаха нагоре в очакване на Кублай.

Той се появи и скочи заднешком, без изобщо да поглежда надолу, и цопна със силен плясък във водата. Толуй трепна и Сорхатани усети как мускулите му се напрягат, докато се готвеше да скочи, но после Кублай изплува с рев на повърхността. Цялото му тяло бе зачервено от едната страна и той излезе от водата с накуцване, но ясно се виждаше, че е задъхан от радост.

— Трябва да им набия малко послушание в главите — рече Толуй.

Жена му сви рамене.

— Ще им кажа да се облекат и ще ти ги пратя.

Той кимна и смътно си даде сметка, че е чакал одобрението й да накаже момчетата. Сорхатани се усмихна, докато той се отдалечаваше. Добър мъж беше. Може и да не беше най-силният между братята си, нито най-безмилостният, но във всичко останало бе най-добрият от синовете на Чингис.

Докато събираше дрехите, разхвърляни от синовете й по храстите наоколо, тя си спомни единствения мъж, който я беше накарал да се страхува. Лелееше спомена за онзи път, когато Чингис беше погледнал на нея като на жена, а не просто съпруга на един от синовете му. Беше станало на брега на едно езеро, на хиляди мили оттук, в друга страна. Беше видяла как очите на хана блясват само за миг при вида на младостта и красотата й. Беше му се усмихнала, ужасена и изпълнена с благоговение.

— Това беше истински мъж — промълви тихо тя и поклати глава с усмивка.



Хазар стоеше в каруцата, облегнат на бялата плъст на ханския гер — два пъти по-широк и един път и половина по-висок от домовете на народа. Чингис го беше използвал като място за срещи на военачалниците. Угедай така и не бе взел огромната конструкция, която бе толкова тежка, че каруцата трябваше да се тегли от шест вола. След смъртта на великия хан герът остана празен месеци наред, докато Хазар не го присвои. Досега никой не беше посмял да оспори правото му върху него.

Хазар надуши печения мармот, който Хаджиун бе донесъл за обяд, и каза:

— Да хапнем навън. Денят е твърде хубав, за да стоим на тъмно.

Освен димящия поднос Хаджиун носеше и голям мях айраг. Подхвърли го на брат си, остави подноса на края на каруцата, седна, провеси крака и попита:

— Къде са останалите?

Хазар сви рамене.

— Джебе каза, че ще дойде. Пратих вестоносец при Джелме и Субодай. Или ще дойдат, или няма, те си решават.

Хаджиун изпухтя раздразнено. Трябваше сам да прати съобщенията, за да е сигурен, че брат му няма да забрави и че няма да използва неподходящи думи. Нямаше смисъл да гълчи мъжа, който вече беше бръкнал в димящите парчета месо. Хазар си беше Хазар и това беше колкото вбесяващо, толкова и успокояващо на моменти.

— Почти е завършил онзи свой град — рече Хазар и задъвка. — Странно място, с тези ниски стени. Мога направо да ги прескоча с коня.

— Мисля, че точно това е целта му — отвърна Хаджиун. Взе джоб от безквасен хляб от другото гърне и замаха с ръка да разсее дима, докато го пълнеше с месо. Хазар го изгледа объркано и Хаджиун въздъхна.

— Ние сме стените, братко. Той иска народът да разбере, че не му се налага да се крие зад камъните като дзинците. Нали разбираш? Туманите на войската ни са стените.

— Умно — отбеляза с пълна уста Хазар. — Но накрая ще ги издигне, само гледай. Дай му още година-две и ще започне да трупа още камъни. Градовете те карат да се страхуваш.

Хаджиун зяпна брат си, питаше се дали току-що не е изрекъл истинска мъдрост. Хазар забеляза внезапния му интерес и се ухили.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чингисхан
Чингисхан

Роман В. Яна «Чингисхан» — это эпическое повествование о судьбе величайшего полководца в истории человечества, легендарного объединителя монголо-татарских племен и покорителя множества стран. Его называли повелителем страха… Не было силы, которая могла бы его остановить… Начался XIII век и кровавое солнце поднялось над землей. Орды монгольских племен двинулись на запад. Не было силы способной противостоять мощи этой армии во главе с Чингисханом. Он не щадил ни себя ни других. В письме, которое он послал в Самарканд, было всего шесть слов. Но ужас сковал защитников города, и они распахнули ворота перед завоевателем. Когда же пали могущественные государства Азии страшная угроза нависла над Русью...

Валентина Марковна Скляренко , Василий Григорьевич Ян , Василий Ян , Джон Мэн , Елена Семеновна Василевич , Роман Горбунов

Детская литература / История / Проза / Историческая проза / Советская классическая проза / Управление, подбор персонала / Финансы и бизнес
О, юность моя!
О, юность моя!

Поэт Илья Сельвинский впервые выступает с крупным автобиографическим произведением. «О, юность моя!» — роман во многом автобиографический, речь в нем идет о событиях, относящихся к первым годам советской власти на юге России.Центральный герой романа — человек со сложным душевным миром, еще не вполне четко представляющий себе свое будущее и будущее своей страны. Его характер только еще складывается, формируется, причем в обстановке далеко не легкой и не простой. Но он — не один. Его окружает молодежь тех лет — молодежь маленького южного городка, бурлящего противоречиями, характерными для тех исторически сложных дней.Роман И. Сельвинского эмоционален, написан рукой настоящего художника, язык его поэтичен и ярок.

Илья Львович Сельвинский

Проза / Историческая проза / Советская классическая проза