Читаем Сребърна империя полностью

— Слава на духовете, че е оцелял. Води ме при него.

6.

Заклетите хора на Чагатай останаха в двора. Щяха да се бият, ако го беше поискал от тях. Вместо това той потупа единия по рамото, поклати глава и тръгна към галерията след Субодай. Не погледна назад, когато воините на Угедай обкръжиха хората му и ги повалиха на земята. Един от тях извика и Чагатай стисна зъби, разочарован от мъжа, който не можеше да умре тихо в чест на господаря си.

Хазар и Хаджиун го последваха мълчаливо. Гледаха как Чагатай настигна Субодай и двамата закрачиха един до друг, без да се поглеждат.

Пред залата за аудиенции беше пълно с гвардейци. Чагатай само сви рамене и им предаде оръжието си.

Вратата беше от полирана мед, блестяща като червено злато на светлината на утрото. Чагатай понечи да влезе, но командирът на гвардейците го потупа по бронята, отстъпи назад и зачака. Чагатай се намръщи, но свали дългата люспеста ризница и предпазителите на бедрата, както и тежките ръкавици и налакътници. Остана само по кожен жакет, гамаши и ботуши. За друг можеше да е унизително да бъде съблечен така, но Чагатай се подготвяше за празника от месеци, като всеки ден се бореше, тичаше и изстрелваше по стотици стрели, и беше във великолепна физическа форма.

Субодай стоеше и го гледаше мълчаливо, сякаш го предизвикваше да запротестира. Макар да бе неподвижен, това бе неподвижност на змия или огънат клон, готов да изплющи и да се изправи.

Чагатай се обърна към командира на гвардейците и повдигна вежда. Изтърпя и претърсването, но нямаше скрити оръжия и вратата се отвори. Влезе сам. Докато вратата се затваряше, чу как Хазар започна да спори, че не ги пускат.

Беше доволен, че Субодай и чичовците му няма да са свидетели на срещата. Беше рискувал и бе изгубил, но в това нямаше срам и унижение. Също като него, и Угедай беше събрал около себе си верни хора. Военачалниците на брат му се бяха оказали по-находчиви от неговите. Нещата всъщност не се бяха променили: единият брат щеше да бъде хан — а другият?

Чагатай се ухили, когато видя Угедай в отсрещния край на залата — седеше на трон от бял камък с инкрустирано злато. Гледката беше впечатляваща, каквато бе и целта й.

Косата на Угедай бе влажна и се спускаше свободно до раменете му. Синината на бузата му беше единственото видимо доказателство за премеждията от изминалата нощ. Въпреки великолепието на трона брат му носеше върху гамашите и туниката прост сив дел, украсен не повече от облеклото на някой пастир от степите.

— Радвам се да те видя в добро здраве, братко — каза Чагатай и тръгна към него. Стъпките му отекваха.

Угедай се напрегна.

— Да оставим игрите настрана. Коварството ти не успя. Ще бъда хан, преди да залезе слънцето.

Чагатай кимна, продължаваше да се усмихва.

— Добре, без игри. Но знаеш ли, странното е, че казах истината. Част от мен се ужасяваше от мисълта, че мога да те видя мъртъв. Шантаво, а? — Изкиска се, развеселен от сложността на собствените си чувства. — Семейството е странно нещо, нали? Въпреки това направих, каквото смятах за най-доброто. Не съжалявам и няма да се извинявам. Мисля, че баща ни би се радвал на рисковете, които поех. — Сведе глава. — Ще ми простиш, че не те поздравявам за победата ти.

Угедай едва забележимо се отпусна. Години наред смяташе Чагатай за нагъл идиот. Почти беше пропуснал времето, когато той бе станал мъж, свикнал с отговорностите и властта. Гвардейците на Угедай пристъпиха напред и наредиха на Чагатай да коленичи, но той не им обърна внимание и остана прав. Оглеждаше с интерес помещението. Беше огромно за воин, свикнал с герите в степите. Утринната светлина нахлуваше от гледащия към града прозорец.

Един от гвардейците се обърна към Угедай за разрешение и Чагатай се усмихна. Ако беше някой друг, гвардеецът просто щеше да го събори на земята или дори щеше да му пререже сухожилията, за да го накара да коленичи. Колебанието му подчертаваше положението на Чагатай дори когато искаха да го унизят.

Угедай почти се възхити на безгрижната храброст на брат си. Да, можеше да се възхити, дори след подобна нощ. Сянката на Чингис беше надвиснала и над двамата и може би винаги щеше да си остане така. Нито те, нито Толуй можеха да надминат постигнатото от баща им. Откъдето и да се погледне, те бяха по-нисши души и бяха такива от момента на раждането си. Но въпреки това трябваше да живеят и да станат умели в занаята си. Трябваше да процъфтяват в тази сянка — или да позволят тя да ги смаже.

Никой, дори брат им Толуй, не разбираше живота на Угедай по-добре от Чагатай. Отново се запита дали беше взел правилното решение, но и в това трябваше да е силен. Човек може да си пропилее живота в тревоги, това беше ясно. Понякога просто се налага да избираш и да свиеш рамене независимо от резултата, след като знаеш, че не би могъл да направиш повече с участта, която ти се е паднала.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чингисхан
Чингисхан

Роман В. Яна «Чингисхан» — это эпическое повествование о судьбе величайшего полководца в истории человечества, легендарного объединителя монголо-татарских племен и покорителя множества стран. Его называли повелителем страха… Не было силы, которая могла бы его остановить… Начался XIII век и кровавое солнце поднялось над землей. Орды монгольских племен двинулись на запад. Не было силы способной противостоять мощи этой армии во главе с Чингисханом. Он не щадил ни себя ни других. В письме, которое он послал в Самарканд, было всего шесть слов. Но ужас сковал защитников города, и они распахнули ворота перед завоевателем. Когда же пали могущественные государства Азии страшная угроза нависла над Русью...

Валентина Марковна Скляренко , Василий Григорьевич Ян , Василий Ян , Джон Мэн , Елена Семеновна Василевич , Роман Горбунов

Детская литература / История / Проза / Историческая проза / Советская классическая проза / Управление, подбор персонала / Финансы и бизнес
О, юность моя!
О, юность моя!

Поэт Илья Сельвинский впервые выступает с крупным автобиографическим произведением. «О, юность моя!» — роман во многом автобиографический, речь в нем идет о событиях, относящихся к первым годам советской власти на юге России.Центральный герой романа — человек со сложным душевным миром, еще не вполне четко представляющий себе свое будущее и будущее своей страны. Его характер только еще складывается, формируется, причем в обстановке далеко не легкой и не простой. Но он — не один. Его окружает молодежь тех лет — молодежь маленького южного городка, бурлящего противоречиями, характерными для тех исторически сложных дней.Роман И. Сельвинского эмоционален, написан рукой настоящего художника, язык его поэтичен и ярок.

Илья Львович Сельвинский

Проза / Историческая проза / Советская классическая проза