Читаем Сребърна империя полностью

Бату следеше с крайчеца на окото си как съдията започна да разпъва дългото знаме от жълта коприна. Всички хора на баща му бяха оставили жени и деца в лагера на Чингис. Зан бе едно от тези изоставени деца. Някои се бяха върнали със Субодай, но бащата на Зан беше умрял някъде далеч, тялото му бе изгубено в чужда земя. Това бе още едно нещо, което Бату не можеше да прости на баща си. Стисна устни. Добре беше, че има врагове в групата ездачи. Пиеше от тяхната неприязън, използваше я, за да черпи сила от подигравките и подвикванията им, от коварните им удари и номера. Отново си помисли за лайното, което бе намерил в хранилката на коня си тази сутрин и как бе вгорчило кръвта му като глътка черен айраг. Ето затова щеше да спечели надпреварата. Яздеше с омраза и тя му даваше сила, за която другите можеха само да мечтаят.

Съдията вдигна знамето и Бату усети как конят се напрегна, готов да полети напред. Знамето полетя надолу като златен поток на утринното слънце. Бату смуши коня и в следващия миг вече препускаше. Не поведе веднага, макар да бе почти сигурен, че ще накара всички да му дишат пушилката при обикалянето около града. Вместо това избра по-умерено темпо в средата на групата. Шест обиколки около Каракорум правеха четиридесет и осем мили — изпитанието беше за издръжливост, а не за бързина. Конете бяха отглеждани да бъдат издръжливи и щяха да изминат разстоянието. Важни бяха уменията и маневрите на ездачите. Бату усети как самоувереността го изпълва още повече. Беше мингхан командир. Беше на седемнайсет и можеше да язди цял ден.



Хиляда двадесет и четирима мъже вдигнаха десните си ръце към тълпата и се приготвиха за първото масово състезание по борба. Първият ден щеше да елиминира пострадалите, по-старите и онези, които просто нямаха късмет. Нямаше втори шанс и тъй като рундовете бяха общо десет, последните два дни щяха да зависят отчасти от онези, които минат през първата борба с най-малко наранявания.

Воините имаха свои любимци и от дни се събираха при тренировъчните площадки, преценяваха силни и слаби страни, търсеха онези, за които си заслужава да заложиш, и другите, които нямаше да издържат изтощителното изпитание.

Никой от военачалниците не се нае да участва в тази част на състезанието. Бяха твърде високопоставени, за да си позволят да бъдат хвърляни и побеждавани от по-младите. Въпреки това началото на първата среща беше отложено, за да могат Хазар и Джебе да участват в състезанието по стрелба. Хазар беше огромен почитател на борбата и поддържаше мъжа, когото никой воин не искаше да среща в началото. Баабгай, Мечката, беше с дзински произход, макар да бе с набито телосложение като монголски борец. Усмихна се беззъбо на тълпата и тя завика името му. Табуни най-добри коне бяха заложени за него, но десетте кръга или някое нараняване можеха да го извадят от играта. Дори камък може да се пукне след достатъчно удари.

Хазар и Джебе минаха през първата стрелба, след което затичаха с отборите си към мястото, където борците търпеливо чакаха на слънцето. Въздухът имаше привкус на метал и миришеше на мас и пот. Сблъсъците и кръвопролитията от предишната нощ сякаш бяха забравени.

Стрелците коленичиха на постелките от бяла плъст и внимателно поставиха до себе си безценните си лъкове, вече със свалени тетиви и увити във вълна и кожа.

— Давай, Баабгай! — извика Хазар и се ухили на якия мъж, когото лично бе открил и обучил. Баабгай имаше безмозъчната сила на вол и сякаш не усещаше никаква болка. Във всички предишни борби не беше показал никакви признаци на умора и именно тази негова безчувственост най-много плашеше противниците му. Те просто не можеха да открият начин да го наранят. Хазар знаеше, че някои от борците го наричат „пустия“ заради малоумието му, но Баабгай не се обиждаше на нищо. Просто се усмихваше и ги хвърляше оттатък хоризонта.

Хазар търпеливо изчака песента преди началото. Грубите гласове на борците се извисиха и те се заклеха да останат твърдо на земята и да си останат приятели независимо дали са победители, или победени. Щеше да има и други песни, в следващите кръгове. Хазар предпочиташе тях и почти не слушаше, а гледаше към степите.

Угедай беше в Каракорум и несъмнено се миеше, мажеше и гиздеше. Народът вече пиеше здравата и ако не участваше в състезанието по стрелба, Хазар щеше да прави същото.

Гледаше как Баабгай прави първия си захват. Едрият мъж не беше зашеметяващо бърз, но щом противникът се окажеше в обсега му и той успееше да го хване, краят на борбата бе предизвестен. Пръстите на Баабгай бяха къси и месести и ръцете му винаги изглеждаха ужасно подути, но Хазар беше усещал силата им и залагаше твърдо на него.

Първото състезание на Баабгай свърши, когато той изкълчи рамото на противника си, като хвана китката му и прехвърли цялата си тежест върху ръката му. Тълпата закрещя ликуващо, забиха барабани и гонгове. Баабгай се ухили беззъбо като някакво огромно бебе. Хазар не се сдържа и се изкиска на простото му удоволствие. Денят наистина се очертаваше чудесен.



Перейти на страницу:

Похожие книги

Чингисхан
Чингисхан

Роман В. Яна «Чингисхан» — это эпическое повествование о судьбе величайшего полководца в истории человечества, легендарного объединителя монголо-татарских племен и покорителя множества стран. Его называли повелителем страха… Не было силы, которая могла бы его остановить… Начался XIII век и кровавое солнце поднялось над землей. Орды монгольских племен двинулись на запад. Не было силы способной противостоять мощи этой армии во главе с Чингисханом. Он не щадил ни себя ни других. В письме, которое он послал в Самарканд, было всего шесть слов. Но ужас сковал защитников города, и они распахнули ворота перед завоевателем. Когда же пали могущественные государства Азии страшная угроза нависла над Русью...

Валентина Марковна Скляренко , Василий Григорьевич Ян , Василий Ян , Джон Мэн , Елена Семеновна Василевич , Роман Горбунов

Детская литература / История / Проза / Историческая проза / Советская классическая проза / Управление, подбор персонала / Финансы и бизнес
О, юность моя!
О, юность моя!

Поэт Илья Сельвинский впервые выступает с крупным автобиографическим произведением. «О, юность моя!» — роман во многом автобиографический, речь в нем идет о событиях, относящихся к первым годам советской власти на юге России.Центральный герой романа — человек со сложным душевным миром, еще не вполне четко представляющий себе свое будущее и будущее своей страны. Его характер только еще складывается, формируется, причем в обстановке далеко не легкой и не простой. Но он — не один. Его окружает молодежь тех лет — молодежь маленького южного городка, бурлящего противоречиями, характерными для тех исторически сложных дней.Роман И. Сельвинского эмоционален, написан рукой настоящего художника, язык его поэтичен и ярок.

Илья Львович Сельвинский

Проза / Историческая проза / Советская классическая проза