Сребърна империя

Последната двойка рухна с ритане на земята, тълпата зарева и зави. Сто двадесет и осем мъже излязоха победители и се изправиха пред публиката зачервени и доволни. Поклониха се на Угедай и той стана и вдигна меча си в тяхна чест.

Отново зазвучаха огромните дзински тръби от месинг и бронз и монотонният им рев се понесе над арената. Борците се оттеглиха и тежката порта се отвори и се видя главната улица на града. Угедай присви очи натам. Тридесетте хиляди зрители направиха същото.

В далечината се появи група бегачи, голи до кръста в лятната жега. Бяха направили три обиколки около града, или двадесет и четири мили, преди да влязат през западната порта и да продължат към центъра. Угедай се наведе колкото се може по-напред. Гуюк като никога също прояви интерес: лицето му бе грейнало от възбуда. Угедай му хвърли бърз поглед и се запита дали не е заложил някаква огромна сума на някой от участниците.

Монголите по правило не ги биваше за бегачи на дълги разстояния. Имаха издръжливостта, но не и телосложението, както бе обяснил Темуге. Някои от тях видимо куцаха, докато приближаваха, но се опитаха да скрият слабостта си, когато ревът на тълпата ги заля.

Угедай видя Чагатай начело на групата и кимна. Брат му тичаше плавно, беше една глава по-висок от повечето състезатели. Вярно, Угедай се боеше от него, дори мразеше арогантността му, но не можеше да скрие гордостта си, че вижда собствения си брат начело. Чагатай дори започна да се отделя от останалите, но после един дребен и жилав воин понечи да го предизвика и ги принуди да спринтират, макар вече да не им бяха останали сили.

Когато се изравниха, сърцето на Угедай се разтрепери и дишането му се забърза.

— Давай, братко — прошепна той.

Седналата до него Торогене се намръщи и ръцете й се вкопчиха още по-силно в дъбовия парапет. Не изпитваше симпатии към мъжа, който едва не бе убил съпруга й. Щеше да е щастлива, ако сърцето на Чагатай се пръсне пред тълпата. Но в същото време усещаше вълнението на мъжа си, а обичаше Угедай повече от всичко на света.

В последния момент Чагатай се хвърли напред и пресече финала само с едни гърди преднина пред съперника си. Двамата сякаш всеки момент щяха да се строполят. Чагатай беше запъхтян, гърдите му се вдигаха и отпускаха тежко. Не опря ръце на коленете си. Угедай го жегна носталгия, когато си спомни думите на баща си: „Ако противникът те види да опираш ръце в коленете си, ще си помисли, че си победен“. Трудно беше да се освободят от този глас през годините, да оставят Чингис в миналото.

От благоприличие Гуюк не можеше да вика за чичо си, но кожата му заблестя от избилата пот. Угедай се ухили. Беше доволен, че вижда сина си поне веднъж наистина развълнуван. Надяваше се да е спечелил облога.

Угедай се изправи. Тръбите зазвучаха отново и ревът им се понесе над десетките хиляди. Той затвори очи за момент, дишаше дълбоко и бавно.

Тълпата замълча.

Угедай вдигна глава и гръмогласният глашатай най-накрая изрева:

— Тук сте, за да признаете Угедай, син на Темуджин, който бе Чингис, за хан на държавата. Той стои пред вас като наследник, посочен от великия хан. Има ли някой, който да оспори правото му на първенство?

Ако преди малко цареше тишина, сега настъпи мъртвило — всички замръзнаха в очакване, без да смеят дори да дишат. Гуюк се дръпна назад и за миг вдигна ръка да докосне рамото на Угедай, но я отпусна, преди баща му да забележи.

Хиляди очи се бяха обърнали към Чагатай, който стоеше задъхан и облян в пот на прашната арена. Той погледна нагоре към дъбовия балкон. На лицето му бе изписана странна гордост.

Моментът отмина и изпуснатият дъх зашумя като летен ветрец, последван от вълна смях — на хората им стана смешно от собственото им напрежение.

Угедай пристъпи напред, за да могат всички да го видят. Амфитеатърът бе повлиян от чертежи, направени от християнски монаси от Рим, които бяха дошли в Каракорум. Както бяха обещали, съоръжението сякаш засилваше звука и гласът му стигна до всяко ухо. Угедай извади вълчия меч и го вдигна.

— Полагам клетвата си пред вас. Като хан ще защитавам народа, за да станем силни. Имахме твърде много мирни години. Нека светът се страхува от онова, което предстои.

Думите му бяха посрещнати с радостни викове, толкова гръмовни в затворената купа на амфитеатъра, че почти разтресоха Угедай. Усещаше рева на тълпата по кожата си като физическа сила. Вдигна отново меча и всички замълчаха, макар и бавно и неохотно. Стори му се, че брат му долу на арената му кимна. Семейството наистина е странно нещо.

— А сега ще приема вашата клетва! — извика той на народа си.

Глашатаят занарежда думите:

— Под властта на един хан ние сме един народ.

Думите се стовариха върху Угедай и той стисна меча по-силно и се запита дали натискът, който усещаше в лицето си, не е духът на баща му. Сърцето му заби все по-бавно и по-бавно, докато не му се стори, че усеща всеки удар.

Глашатаят продължи с думите на клетвата и всички отвърнаха в един глас:

— Предлагам ти гери, коне, сол и кръв, с цялата си чест.