Сребърна империя

Въпреки младостта си обаче те бяха прекрасно място. Яо Шъ се заслуша в ромона на течащата вода и се усмихна, възхитен за кой ли път от замайващата сложност на душите. Син на Чингис да поръча подобна градина — това си бе чисто чудо. Мястото бе взрив от ефирни цветове и разнообразие, невъзможно и въпреки това съществуващо. Всеки път, когато си мислеше, че разбира някой човек, се натъкваше на някакво противоречие. Мързеливците бяха в състояние да работят до смърт, милите можеха да стават жестоки, а жестоките — да изкупят прегрешенията в живота си. Всеки ден можеше да е различен от всички предишни; и всеки човек беше различен — не само от останалите, но и от разпадащите се парчета на самия него, които се губеха назад в миналото. А жените! Яо Шъ спря да погледа през клоните към една сладко пееща чучулига. Когато си помисли за сложността на жените, се разсмя с глас. Птичката изхвърча и изчезна, без да спира да чурулика, макар и вече уплашено.

С жените беше още по-зле. Яо Шъ знаеше, че е много добър в преценяването на характерите, по-добър от повечето мъже. Защо иначе Угедай щеше да му повери толкова власт, докато отсъства? А ето че да говориш с жена като Сорхатани беше като да се взираш в бездна. Оттам можеше да те гледа какво ли не. Понякога беше игриво мило котенце. Друг път бе тигрица с кървава паст и нокти. Жената на Толуй имаше това променливо качество, сякаш бе от живак. Беше абсолютно безстрашна, но ако успееше да я разсмее, можеше да се киска безпомощно като малко момиче.

Яо Шъ се смъмри сурово. Сорхатани му беше позволила да учи синовете й да четат и пишат, дори да споделя с тях будистката си философия, макар тя самата да беше християнка. Въпреки вярата си тя бе абсолютно прагматична спрямо синовете си, когато ставаше въпрос за подготовката им за бъдещето.

Поклати глава, докато прехвърляше едно малко възвишение в парка. В тази част архитектът си бе позволил своеволие и бе издигнал могилка, достатъчно висока, за да може посетителят да вижда отвъд стената на градината. Каракорум се простираше навсякъде около него, но мислите му не бяха свързани с града. Приличаше на някакъв учен, бродещ сред градините, без да се замисля за света навън. И в същото време долавяше всяко шумолене на листата около себе си и очите му не пропускаха нищо.

Беше забелязал двама от синовете на Сорхатани. Хулегу беше на младото дръвче гинко отдясно и явно не осъзнаваше, че подобните на ветрила листа леко треперят от дъха му. Арик-Боке не биваше да носи червено в градината, където имаше толкова малко червени цветя. Яо Шъ го откри почти моментално. Ханският съветник тръгна през градината в центъра между младите ловци, като непрекъснато ги долавяше как се преместват, за да не го изпускат от поглед. Щеше да му е по-весело, ако се беше получил завършен триъгълник с Кублай. Виж, той беше истинската заплаха.

Яо Шъ винаги вървеше сигурно, усещаше земята под сандалите си. Ръцете му бяха отпуснати, готови да посрещнат всяка атака. Може би не подобаваше за един добър будист да се наслаждава на рефлексите си, но Яо Шъ знаеше, че това ще е и урок за момчетата, напомняне, че все още не знаят всичко — стига да можеше да открие Кублай, който единствен от тримата беше с лък.

Градината нямаше и пет години и големите дървета бяха само няколко, все бързорастящи върби и тополи. Едно се бе надвесило през пътеката отпред и Яо Шъ усети опасността още отдалеч. Не беше само заради това, че мястото бе подходящо за засада — направи му впечатление колко е притихнало, че пеперудите липсват и не се долавя никакво движение. Усмихна се. Момчетата го бяха зяпнали, когато им предложи играта, но пък човек трябва да се раздвижи, за да опъне тетивата и да стреля. За да попадне в обхвата им, те трябваше да му устроят засада или да се издадат с движението си. Не беше особено трудно да надхитри синовете на Толуй.

Кублай изскочи от храсталака и дясната му ръка се дръпна назад в класическото опъване на тетива от стрелец. Яо Шъ се просна на земята и се претърколи от пътеката. Нещо не беше наред, разбра го още докато се премяташе. Не чу съскането на стрела, нито бръмченето на тетивата. Така че вместо да скочи на крака, както възнамеряваше, той се претърколи през рамо и се върна на първоначалното си място. Кублай се бе ухилил до уши. В ръцете му нямаше лък.

Яо Шъ чу тихо подсвирване зад себе си. Друг човек би се обърнал, но той отново се просна на земята, претърколи се от пътеката, скочи и се затича към източника на звука.

Хулегу се усмихваше зад единствената стрела, която им бе дал Яо Шъ този слънчев следобед. Будисткият монах рязко спря. Момчето имаше бързи ръце, знаеше го. Може би даже прекалено бързи. Въпреки това трябваше да има движение.

— Това беше хитро — рече Яо Шъ.