Сребърна империя

Угедай затвори очи. Гърдите му се тресяха, усещаше главата си странно подута. Остър пристъп на болка едва не го накара да залитне, дясната му ръка изведнъж отмаля и се отпусна. Част от него очакваше това да е краят.

Когато отвори очи, все още беше жив. И не само това — вече бе хан на държавата, от потеклото на Чингис. Зрението му бавно се проясни и той вдиша дълбоко летния въздух. Трепереше. Усети обърнатите към него трийсет хиляди лица и силата му се възвърна. Вдигна рязко ръце, обхванат от радост.

Ревът, който последва, едва не го оглуши. Поде го и останалата част от народа, която чакаше извън града.

Угедай вървеше по коридорите на двореца заедно с Гуюк. След вълненията през деня и двамата не можеха да заспят. Угедай беше намерил сина си да играе на кости с гвардейците и го беше извикал да го придружи. Това бе рядък жест от баща към син, но тази нощ Угедай бе в мир със света. Умората някак си не можеше да го докосне, макар че почти не си спомняше кога е спал за последен път. Натъртеното на лицето му бе станало мораво. За клетвата беше прикрито с пудра, но Угедай не беше усетил, че я е махнал, когато беше избърсал потта си.

Коридорите преминаха в галерии, които гледаха към смълчаните и пусти градини на двореца. Луната едва се виждаше зад облаците и пътеките едва се различаваха, подобни на бледи нишки в мрака.

— Бих предпочел да дойда с теб, татко. В земите на Дзин — рече Гуюк.

Угедай поклати глава.

— Това е старият свят, Гуюк. Задача, започната още преди да се родиш. Пращам те със Субодай. Ще видиш нови земи с него. Ще ме направиш горд, не се съмнявам в това.

— Нима сега не си горд? — попита Гуюк. Не искаше да задава въпроса, но рядко му се случваше да остане насаме с баща си и да изкаже мислите си на глас. Остана разтревожен и покрусен, когато Угедай не отговори веднага.

— Разбира се, че съм горд, но това е бащинска гордост, Гуюк. Ако искаш да ме наследиш като хан, трябва да поведеш воини в битка. Трябва да ги накараш да разберат, че не си като тях — разбираш ли ме?

— Не, не разбирам — отвърна Гуюк. — Направих всичко, което поиска от мен. Водя своя туман от години. Видя мечата кожа, с която се върнахме. Внесох я в града на върха на копието си и всички ме приветстваха.

Угедай беше чул всяка подробност за случката. Помъчи се да си спомни думите на баща си по този въпрос.

— Чуй ме. Не е достатъчно да водиш глутница младежи на лов и да си мислиш, че това е някаква голяма победа. Виждал съм ги с теб. Приличат ми на… палета.

— Ти ми каза да си избирам командирите и да ги издигам със собствената си ръка — отвърна Гуюк.

Тонът му беше сърдит и Угедай усети как започва да се ядосва. Беше видял какви красиви младежи е избрал Гуюк. Не можеше да определи точно безпокойството си, но другарите на сина му не го впечатляваха.

— Няма да водиш държавата с песни и пиянски гуляи, синко.

Гуюк рязко спря и Угедай се обърна да го погледне.

— Ти ли ми говориш за пиене? — рече Гуюк. — Нима веднъж не ми каза, че един командир трябва да може да подхожда на хората си, че трябва да се науча това да ми харесва?

Угедай си спомни думите си и трепна.

— Тогава не предполагах, че ще прекарваш цели дни в гуляи за сметка на обучението на хората ти. Опитвах се да те направя воин, а не впиянчен глупак.

— Е, явно си се провалил, ако съм впиянчен глупак — рязко отвърна Гуюк. И понечи да си тръгне, но Угедай го хвана заръката.

— Не съм се провалил, Гуюк. Някога да съм те осъждал? Някога да съм се оплаквал, че не си ми дал внук? Не. Нищо не казах. Ти си одрал кожата на моя баща. Нима има нещо чудно, че търся искрица от него в теб?

Гуюк се дръпна от него в мрака и Угедай чу как дишането му стана хрипливо.

— Аз съм си аз — най-сетне рече Гуюк. — Не съм някаква слаба издънка от потеклото на Чингис или от твоето. Търсиш него в мен? Ами, не го прави. Няма да го намериш.

— Гуюк… — отново започна Угедай.

— Ще тръгна със Субодай, защото той заминава колкото се може по-далеч от Каракорум — отвърна синът му. — Може би когато се върна, ще намериш в мен нещо, което да ти хареса.

И младежът се отдалечи.

Угедай се мъчеше да се овладее. Беше се опитал да му даде съвет, а някак си беше успял да изгуби контрол над разговора. В нощ като тази това бе горчива глътка преди съня.

Още два дни минаха в празнуване и чествания, преди Угедай да призове най-високопоставените си хора в двореца. Те насядаха с кървясали очи, повечето все още потящи се от твърде многото месо, айраг и оризово вино. Докато ги гледаше, Угедай си помисли, че са почти като съвет, използван от някой дзински господар за управление на земите му. Но последната дума винаги беше на хана. Не можеше да е другояче.