Сребърна империя

Нова оглушителна експлозия сякаш вдигна земята под тях. Коне зацвилиха и се изправиха на задните си крака, въртяха уплашено очи, а воините яростно се мъчеха да ги овладеят. Угедай виждаше черните петънца, хвърляни високо във въздуха от дзинските редици. Не знаеше какво представляват и как да им се противопостави. С внезапен потрес, прогонил изведнъж опиянението му, той осъзна, че може да умре в тази камениста равнина. Не беше въпрос на храброст или издръжливост, а просто на късмет. Тръсна отново глава и очите му блеснаха. Тялото му беше слабо, сърцето — немощно, но като се изключеха тези неща, той имаше късмет. Разнесе се нов трясък, последван от други два. Хората на Угедай се бяха огънали. От дясната му страна туманът на Толуй бе стигнал по-напред, но и неговите воини също бяха зашеметени от мощните експлозии, които убиваха множество хора и от двете страни.

Угедай изтегли бащиния си меч и изрева предизвикателно. Дружинниците му видяха безразсъдството му и то подпали кръвта им. Последваха го, когато пришпори коня си напред, и се ухилиха на безумния хан, който сам се втурва срещу врага. Всички бяха млади. Яздеха с най-любимия син на Чингис, с белязания от бащата небе, хана на народа. Техният живот не струваше колкото неговия и те бяха готови да го жертват с такава лекота, с която биха изхвърлили скъсан повод.

Експлозиите зачестиха. Все повече черни топки политаха във въздуха и падаха сред монголите. Докато летеше напред, Угедай видя изгубил коня си воин да вдига една от тях. Изкрещя му предупредително, но миг по-късно човекът се превърна в кървава каша. Въздухът изведнъж се изпълни с бръмчащи оси. Коне и хора закрещяха, когато железните жила се забиваха в плътта им.

Дружинниците на Угедай се хвърлиха в боя, защитавайки своя хан. Дзинските пики ги спираха и все повече и повече от хората му губеха конете си, но се нахвърляха върху пиконосците с ножове и саби, за да разчистят път за напиращите зад тях потни ездачи. Една черна топка падна почти в краката на Угедай и един от хората му се хвърли отгоре й. Трясъкът беше приглушен, а в гърба на воина цъфна червена дупка и парче кост полетя във въздуха почти на цял човешки бой. Намиращите се около Угедай трепнаха, но моментално се изправиха, засрамени, че ханът може да види страха им.

Угедай осъзна, че е видял някакъв отговор на непознатото оръжие, и изрева:

— Хвърляйте се върху тях, когато паднат, за вашия хан!

Докато следващата вълна снаряди политаше във въздуха, заповедта беше повторена по редиците. Бяха шест железни топки, от които съскаха къси фитили. Угедай загледа с гордост как воините се надпреварват да ги достигнат и да угасят фитилите, преди другарите им да са пострадали. Обърна се отново към врага и видя страх по лицата на дзинските войници. На неговото лице пък беше изписана ярост и жажда за мъст.

— Лъкове! — изрева той. — Разчистете път и продължете с копия. Копиеносците насам!

В очите му имаше сълзи, но не за онези, които бяха жертвали живота си. Във всеки жив, буден миг имаше радост. Въздухът бе студен и горчив в гърлото му, пълен със странната миризма на горящ барут. Вдиша дълбоко и за момент, когато хората му разрязаха дзинските редици, ремъкът около главата му сякаш се отпусна.

Хазар несъзнателно кимна в знак на одобрение на маневрата на Угедай. Двата монголски тумана бяха стреснати от експлозиите и инстинктивно се бяха дръпнали от източника на този грохот и резките проблясъци. Хазар обаче беше видял как дружинниците на хана преодоляват страха си и разсичат дзинските редици. Трясъкът на експлозиите изведнъж стана приглушен и той вече не виждаше пороя камъни и пръст при всеки взрив. Снарядите продължаваха да падат върху монголската войска, но сега тя сякаш ги поглъщаше. При тази мисъл Хазар се ухили и рече на хората си:

— Ханът май ги похапва тия железни топки. Гледайте, още е гладен. Иска повече, за да си напълни корема.

Прикри собствения си страх от безразсъдната атака на Угедай. Ако ханът умреше днес, начело на народа щеше да застане Чагатай и всичко, за което се бяха борили, щеше да се окаже напразно.

Докато препускаха в тръс на юг, опитното му око обхождаше бойното поле. Дзинският император не беше трепнал. Хората му се придвижваха с цялата бързина, на която бяха способни, газеха по собствените си мъртъвци. Подобна армия не можеше лесно да бъде спряна от наполовина по-малобройна сила. Това бе тактически проблем и Хазар се мъчеше да намери някакво решение. Ако заповядаше редиците да се разредят и да обхванат дзинците като мрежа, те можеха да я пробият с копията си. Ако поддържаше строя в дълбочина, императорът можеше да ги заобиколи, докато се мъчеше стъпка по стъпка да се добере до границата. За него сигурно беше мъчително да е толкова близко до спасението и в същото време врагът да вилнее от всички страни.